Имало едно време едно царство, което се намирало в пределите на Втората българска държава и бреговете му миела река Дунав. Това било Видинското царство. В края на ХІІІ век негов владетел бил деспот Шишман. Царството се простирало до дунавските Железни врата и вододела между река Тимок и река Морава на запад, а на изток и на юг стигало до Оряхово и Враца. Добре укрепеният град Видин бил негова столица. Много битки се водили за него и до днес жителите на тази част от България са горди, че Видинското царство последно е паднало под властта на Османската империя.
Днес обаче славните дни на Видинското царство са потънали в забрава. Вместо това наричаме тази част на България северозападнала, заради слабото икономическо развитие на региона. Под паяжината на забравата обаче се крият величествени паметници, които ни напомнят за мощта на българската държава и ни вдъхват увереност и гордост. Природата пък е изваяла изумителни творения с помощта на своите стихии.
Да махнем прашното було и да се разходим из земите на Видинското царство. Първата ни спирка е пещера „Леденика”. Още с влизането разбирам, че това е най-красивата и внушителна пещера, в която съм влизала. Входът й е разположен на 830 м надморска височина. А ледените сталактити, сталакмити и сталактони, които се образуват през зимата дават името й. Дълга е 320 м и в нея са разположени 10 зали. Първата зала логично е наречена „Преддверието” и тук е най-ниската част. Вървейки леко наведени през прохода „Плъзнята”, стигаме до „Малката зала”, която е с почти кръгла форма. Когато посещавам пещери, винаги ми е трудно да опиша видяното, защото не мога с думи да предам възхищението си. Тук може да видите панорамна обиколка на част от „Леденика” и ще разберете защо думите са безсилни: http://panomagic.eu/677/ledenika-cave/. Продължаваме към Голямата зала. В нея се чувствам като Малечка, защото до този момент не бях влизала в такава огромна пещерна зала. Някои от „героите” в нея са Крокодилът, Главата на великана, Соколът, Дядо Коледа, къщичката на Баба Яга. Залата носи и името Концертна, заради „божествената” си акустика. В нея Врачанската филхармония изнася подземни симфонични концерти. Някой ден се надявам, че ще имам възможността да присъствам и аз. Излизайки от Голямата зала, сме запленени от кристалните води на едно синтрово езерце. Следва „Бялата зала” или както аз я наричам „Женската зала”, защото много от образуванията в нея са посветени на дамите: „Свекървиният език”, „Жената на великана”, „Къпещата се девойка”. В залата „Хладилника” пък някога се е съхранявало бубено семе. Обитатели на пещерата „Леденика” са четири вида прилепи: Голям подковонос, Малък подковонос, Мустакат нощник, Полунощен прилеп. Онемели от прелестите на пещерата, с неохота си тръгваме.
Отправяме се към столицата на Видинското царство – град Видин. Градът е с многовековна история. В древността келтите създават свое селище Дунония. Животът тук продължава и през Римската епоха, когато римляните основават крепостния град Бонония, който българите наричат Бдин и по-късно Видин. През цялото си съществуване градът е бил важен политически, търговски, и духовен център. Днес символ и спомен за неговото могъщество е крепостта „Баба Вида”. Тя е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Построена е през Х век, върху останки от римска крепост и е обновена от цар Иван Срацимир през ХІV век. Разхождаме се из крепостта и се опитвам да си представя как около мен минават придворни дами, как тук са се решавали важни политически въпроси, представям си и страшните битки.
В някои от помещенията музейните работници са направили възстановки, за да пресъздадат живота на затворниците, които били измъчвани тук по време на турската власт. Въпреки че днес виждам кукли, а не истински хора, кръвтта ми се смразява от жестоките деяния, извършвани в тези зали. Последни сражения тук се водили по време на Сръбско-българската война от 1885 година.
Пристигаме в Белоградчик, за да видим още от богатствата на Видинското царство: Белоградчишките скали и Белоградчишката крепост.
Историята на Белоградчишката крепост много напомня на тази на Баба Вида. Създадена още в римско време, за да могат римляните да контролират и наблюдават пътищата в района от най-високата й част – Цитаделата. По време на своето управлениe цар Иван Срацимир реновирал и преустроил и нея. А по време на Османското робство служела за гарнизон. Белоградчишката крепост има три отделени един от друг двора, чиято обща площ достига 10 210 кв. м, и едно укрепление. На крепостните стени и днес могат да се видят амбразури (отвори) за пушки, три бастиона и амбразури за оръдията.
Здравите скали обаче сякаш бледнеят пред мощните скални образувания, които се издигат и са тук стотици години преди да се построят крепостта. Дело са на майсторството на природните сили, които са ги изваяли в причудливи форми. Сред най-известните са: Мадоната, Конникът, Монасите, Ученичката, Лъвът, Мечката, Адам и Ева, Замъкът. В тази приказка сякаш наистина съм Малечка, защото скалите се издигат като исполини пред мен и навярно като великаните от приказките ще закрачат наоколо, а аз ще тичам с всичка сила да се скрия някъде, за да не ме настъпят.
Днес Белоградчишките скали се разпростират на приблизително 30 км дължина, 3 до 5 км ширина и до 200 м. височина. Повече за историята и легендите за Белоградчишките скали може да прочетете в официалния сайт: http://belogradchishki-skali.com/history.html
От висините на Белоградчишките скали слизаме в подземния свят на пещера „Магурата”. И тя като останалите съкровища на Видинското царство се отличава с монолитност, защото е сред най-големите пещери в България. Образуването й е започнало преди повече от 15 000 000 години и откритите досега галерии са с дължина 2.500 м Намерените скални рисунки свидетелстват за обитаването на пещерата от хора в праисторическо време. Пещерата е охранявана от титаните „Големия сталактон” с височина над 20 м и диаметър на основата 4 м и „Падналия бор” – сталагмит с дължина над 11 м и диаметър в основата 6 м. За ценителите на шампанското ще споделя, че пещерата се използва и за производството на шампанизирано вино, което отлежава при естествени условия, сходни с тези, използвани при производството на френско шампанско. Опиянени от красотата на „Магурата”, а не от шампанското, излизаме от пещерата и пред нас се открива невероятна гледка към Рабишкото езеро. Едва ли вече има нужда да казвам, но и то е сред рекордьорите по големина, защото е най-голямото по площ вътрешно езеро в България, чиято дълбочина достига 35-40 м.
Разходката ни из земите на Видинското царство завършва тук, но ще се завърнем отново, за да обходим и другите негови ценности. Отворете и вие широко очи и надникнете отвъд забравата!