ПО СТЪПКИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ

ПО СТЪПКИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ

БЪЛГАРИЯ Времето

Как отбелязвате 3-ти март? Посещавате ли паметници в чест на загиналите за свободата на България или за вас е просто почивен ден и възможност да отиде на ски или на СПА? По мои спомени дълги години Националният празник, посветен на Освобождението на страната ни, беше пренебрегван и хората омаловажително подминаваха официалните церемонии. И аз като повечето деца се опитвах да вникна в същноста му, да го почувствам и да осъзная значимостта му. Разбира се, знаех на теория каква е идеята на честванията, но не успявах да усетя онзи пламък, за който мнозина говореха. Родолюбец съм и не намирах покой, докато не проникна дълбоко в замисъла на празника. А как се случи това? На всеки 3-ти март изваждам български флаг, стремя се да посещавам, свързани с Освобождението на България, места, или поне да гледам преките предавания на тържествата по телевизията.

Всички символи на българското – знамето, гербът с гордия лъв, химнът, униформите на войниците от различните периоди, влияят на съзнанието ни и формират нашата национална идентичност.

Не знам, дали е явление на съвременния свят или е заложено в човека, но егоцентризмът ни създава илюзията, че ние сме центъра на света, че сме най-важните, че другите са ни длъжни. Изгубени в себичността си, приемаме всичко за даденост и забравяме, че някой се е трудил и дори жертвал. Мрънкаме за злободневни несгоди и не оценяваме това, което имаме – свободата. Знаем ли какво е да нямаш право на глас, на свободна воля, да пътуваш, да имаш собственост? Историята е тази, която ни отрезвява и ни припомня какво са извоювали за нас предците. Наш дълг е да поспрем в забързаното си ежедневие, да помълчим, да поднесем цвете, да се поклоним, да си спомним жертвата им, да благодарим и да предадем на поколенията знанието за делото им, та да има смисъл борбата и саможертвата на всички мъже, жени, деца.  Звучи ви патетично, клиширано? Не поучавам никого, всеки сам прави своя избор.

Днес за мен 3 март не е обикновен почивен ден, а ден, в който посвещавам част от времето си, за да отдам чест и да се преклоня пред всички онези знайни и незнайни хора, дали живота си, та да мога днес да се радвам на свободата си. Вярвам, че всеки от нас трябва със сърцето си да почувства празника и да си даде сметка за стореното от предците ни, а не да го прави по задължение.

На този 3-ти март, вдъхновена от интервю с д-р Стефан Шивачев – директор на Регионалния исторически музей – Пловдив, тръгвам по следите на освободителите в Пловдив. Началната ми точка е музейна експозиция „Българско възраждане“, която се помещава в къща Георгиади в архитектурно-исторически резерват „Старинен Пловдив“. Яркият оранжев цвят и внушителните размери на сградата привличат погледите на минувачите и никой не остава равнодушен. Зданието е величествено и достойно да бъде дом на паметта за едни от най-значимите събития в българската история в периода XV – XIX век.

С гордост научавам, че е родопчанин майсторът, построил къщата през 1848 година – хаджи Георги от село Косово по заръка на занаятчията Георги Кендинденоглу. Днес музейните къщи в Стария град на Пловдив носят имената на последните им собственици. Тази е обитавана до XX век от наследниците на Димитър Георгиади – зет на богатия абаджия Кендинденоглу.

Прекрачвам прага и се озовавам хем в салон, хем в двор. Подът на помещението е покрит с каменни плочи, а от двете страни са разположени четири стаи. Всяко от помещенията разказва за бита, стопанския живот, разцвета на града като търговски център, напомня за многообразието от етноси, които успяват да съжителстват в разбирателство.

Макет на Куршум хан пази спомена за важното търговско – занаятчийско средище, което, за съжаление, е разрушено от земетресение през 1928 година. Намирал се е на мястото на търговски център “Хали”. Във всеки предмет има толкова много история, че ще са нужни томове с книги, да се разкаже.

Салонът ме отвежда в задния двор, където са надгробните плочи на руските унтер-офицери Раков и Разбицки, загинали на 15 януари 1878 при атаката на Кършияка от 3-та гвардейска пехотна дивизия с командир генерал Дандевил. Двамата войници са погребани при църквата „Свети Иван Рилски“, но след пожара през 1923 година, паметните им плочи са пренесени тук. Скланям глава и с мълчание изразявам почитта си.

Вглъбена в размисли, влизам отново в къща Георгиади и се качвам на втория етаж. Пред мен грейва салонът с типичните за Възрожденските къщи от ХIX век цветни и украсени с орнаменти стени, алафрангите, дървените резбовани тавани, красиви мебели.

В мен се сливат различни настроения и емоции. От една страна –  ужасът от войната – смъртта, преследванията срещу революционерите, тежките условия на живот, мъченията. От друга – гордост и признателност към героите. В същото време стилът на къщата ме препраща към старите семейни ценности и разцвета на културния живот и просветата в България. Във всяка от стаите са представени различните аспекти на борбата за Освобождение – физическата и духовната свобода, правото на образование, запазването на културата, езика, традициите.

Даваме ли си сметка колко е важно да сме образовани и какъв шанс ни е даден с възможноста всеки от нас да посещава училище? Позицията на съвременния учител в обществото и липсата на уважение към него е достатъчен показател за отношението ни към българското образование. Когато децата ви се размрънкат, че не им се ходи на училище или не им се учи, доведете ги в Регионалния исторически музей – Пловдив и им разкажете за делото на Найден Геров, Христо Г. Данов, Йоаким Груев и усилията, които са положили, за да създадат първите училища в Пловдив, учебниците, с какво желание децата са ходели в класните училища, а по-късно във взаимните по-големите са помагали и са учели по-малките, на каква почит са били учителите в селото и града и хората са отделяли от залъка си, за да пратят децата си да се учат на четмо и писмо.

Чета информационните табла, разказващи за делата на Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и пресмятам, че те са били 20 – 30-годишни, когато са организирали комитетите, изготвяли са планове на действие, обикаляли са страната да убеждават и подготвят народа да ги подкрепи в борбата. Колко от съвременните 20 – 30 годишни млади хора са ангажирани с важни дела и са поели живота в ръцете си?

Изкачвам стълбите и до третия етаж. А срещу мен – черешово топче. В главата ми нахлуват откъси от „Под игото“, „Епопея на забравените“, която Иван Вазов пише именно в Пловдив. Оръжията от витрините, картините по стените, изобразяващи боеве от Априлското въстание – 1876 година и от Руско-турската война от 1878, униформи на войници, документи разказват страшната история на много битки и една война, които са донесли свободата, на която се радваме днес.

В една от стаите е окачен портрет на Мария Сутич – единствената жена, участник в Хвърковатата чета на Георги Бенковски. Случайно или не предната вечер чета за нея в книгата „Аз съм българка“, автор: Петя Александрова, която ми подариха наскоро. Малко се знае за геройството и смелостта на българките, помогнали за освобождението на България и е време да се отдаде почит и на тях.

Втората стъпка от моя поход на свободата е Небет тепе (Хълм на стражите). Небет тепе е свидетел на 8 – хилядната история на Пловдив, тъй като тук се поставя началото на неспиращия живот в един от най-старите градове в Европа. Само, ако можеше да ни разкаже….

Присядам на камъните и насочвам поглед към река Марица и в съзнанието ми зазвучават думите от книгата „Освобождението на Пловдив, 16 януари 1878 година“, издадена от РИМ – Пловдив, 2017 година. От хълма турците обстрелват моста на река Марица, който свързва Кършияка и останалата част на града. На 15 януари 1878 година генерал Йосиф Гурко, който ръководи южния отряд и боевете в Пловдив, заповядва да се построи нов мост. С всички сили се борят да спасят града от опожаряване и да не последва съдбата на Стара Загора. Всеки помага с труд, материали и с каквото може. През това време капитан Александър Бураго има задача да пресече пътя на отстъпващите турци, като предеве ескадрона си през ледените води на Марица при село Оризари и с помощта и на българи успява да изпълни задачата.

На 16 януари 1878 година генерал Гурко преминава с щаба си река Марица с два дървени сала. Днес на Небет тепе са се събрали толкова много хора и сякаш пресъздаваме отново тържественото посрещане на Генерала и войниците.

Отправям се към третото място, свързано с Освобождението на Пловдив и това е църквата „Успение на Пресвета Богородица“, също разположена в Старата част на града. При посрещането на освободителите в катедралния храм е отслужен благодарствен молебен. Църквата е една от старите в архитектурно-историческия резерват. През 1844 година на мястото на стара църква от ХII век е построена нова голяма базилика от брациговски майстор. В 1881 година по проект на архитект Йосиф Шнитер се изгида голяма камбанария и на фасадата й е сложен благодарствен надпис „В памет на освободителите“.

Четвъртата точка от моята обиколка е църквата „Свети свети Кирил и Методий и свети Александър Невски“, която се намира на улица „4-ти януари“ № 27. Колко от вас знаят, че тя е първият храм – паметник на Освобождението в Пловдив? След войната в квартала се заселили много будни българи от Копривщица, Карлово, Калофер и у тях се родила идеята да си построят храм, посветен на Светите братя и руския княз Александър Невски – небесен покровител на император Александър II Освободител. На 11 май 1882 година те поставят основния камък, а  с общи усилия и средства и по план на архитект Йосиф Шнитер църквата е готова през 1884 година. Влизам в храма, виждам, че е празен и е позагубил от блясъка си, в процес на реставрация е, незнайно откога. Нека поизтупаме праха от паметта си. На днешния 3-ти март паля свещ за всички, извоювали свободата на България.

Обиколката ми завършва на Хълма на освободителите пред първия в България паметник, построен в чест на освободителите. Той е изграден през септември 1881 година по време на управлението на третия кмет на град Пловдив – Иван Стефанов Гешов на Бунарджика Архитект на монумента е Вокар.

Едно от най-запомнящите се чествания на 3-март за мен е през 2015 година, когато се включих в „Похода на свободата“, организиран  всяка година от 2014 година насам от комитет „Родолюбие“. Членовете на комитета, облечени във възрожденски униформи, повеждат шествие от подножието на хълма до паметника, пред който се покланяме и поднасяме цветя.

Невероятно е усещането да видиш малки и големи, с българския трибагреник в ръка,  да крачат към върха с една обща идея – да се преклонят пред героите, извоювали нашата свобода.

Гледала съм интервюта с много хора, преживели война и всеки от тях казва, че по-страшно от войната няма. Със страхопочитание изказвам благодарност на всеки, допринесъл за Освобождението на България и се надявам, че ще съумеем да опазим мира в Родината си!

Нека помним!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Translate »