с. Паталеница, гр. Пазарджик
Поривът към свобода винаги е вълнувал човека. От появата си е в постоянна борба да се освободи от различни „окови”. В забързания ритъм на съвременния ни ден желанието ни да се почувстваме свободни от задължения, норми, работа и всякакви зависимости понякога ни докарва до лудост и чувството, че ако не избягаме за ден-два, няма да издържим на напрежението. А и времето все ни притиска и не ни стига.
В едно мое „пътуване към свободата” се озовах в град Пазарджик. Разходката ми в градския парк, наречен „Свобода” ме накара да се замисля, защо непрекъснато се чувстваме ограничени и задължени да вършим неща, които ни потискат. Много хора казват, че всичко зависи от теб самия и ти избираш как да живееш и не е нужно да се съобразяваш с когото и да било. Може би донякъде са прави, но ако всеки започне да върши свободно всичко, което иска? Не бива да забравяме, че нашата свобода граничи със свободата на останалите и така се завъртаме в един порочен кръг.
Едва ли може да се даде еднозначен отговор на този въпрос, но едно от решенията навярно се крие в начинът, по който е организиран паркът в Пазарджик. В него са създадени тематични пространства. И така всеки може да намери своето кътче. Те са предимно за децата, но нали и възрастните пазим детето в себе си.
Още с влизането в парка се връщаме милиони години назад във времето, защото се озоваваме при фигурите на динозаври. И до днес търсим отговори за начина им на живот и защо са изчезнали. Дали пък не е настъпил дисбаланс в границите на свобода между различните видове и това да е довело до унищожението им? Мнозина вярват, че ако открият причината за изчезването им, това ще ни помогне ние да не повторим грешката им и да просъществуваме по-дълго на Земята.
От праисторическите животни се насочваме към някои от техните съвременници, намиращи се в зоологическата градина. В нея има богато разнообразие от екзотични видове: тигри, лами, опосуми, маймуни, фазани, гълъби, патици и др.. Възхищавам се и се радвам на животните като малко дете, но и въпросът за правото на свобода на тези животни не ми дава мира. От двете страни на арената са двете мнения относно зоологическите градини. Чрез тях ние и децата ни имаме възможност да видим и да опознаем животински видове от цял свят. Нужно ли е обаче заради си тази потребност да лишаваме от свобода тези същества? Самата аз защитавам и двете мнения и не мога да взема страна. Няма такса за зоологическата градина, тя е част от целия парк.
Разхождайки се из парка, се натъкваме на света на приказните герои и планетите. Срещаме се с Червената шапчица, Малкия принц, Пипи Дългото чорапче. А до тях откриваме един огромен стол, на фона, на който изглеждаме като джуджетата на Снежанка.
Парковете са мое любимо място, където в градските условия се чувствам близо до природата, заобиколена от цветни алеи, зелена трева, фонтани, мини горичка.
Решаваме да разгледаме и историческия музей, за да научим повече за историята на района. В отдел Археология е изложена изключително богата колекция от артефакти от различните епохи: глинени съдове, накити, оръжия, намерени при разкопки в могила Юнаците, с. Паталеница, крепостта Цепина и др..
Пушките, пищовите и ножовете в отдел История на България ХV – ХІХ век напомнят за страшните събития от национално-освободителната борба на българите. Тук могат да се видят и оригинални екземпляри на дамаскини, псалтири. На каква почит са били някога книгите. Колко усилия и старание са влагали в изработването им. А днес се отнасяме пренебрежително към българския език, не осъзнаваме какво богатство е да можеш да четеш и пишеш.
В зала Нова история на България се пренасяме във времето на домашните вечеринки, когато са се изнасяли концерти, правили са се литературни четения. Все дейности, които образоват и извисяват духа. За първи път тук виждам от старите фотоапарати, при които фотографът се скрива под черен плащ. Винаги много са ме очаровали, така ми се иска да направя снимка с такъв фотоапарат. Стари телеграфи разказват за развитието на комуникациите. Чудя се, дали с развитието на технологиите ставаме по-свободни или се появяват нови зависимости. Днес, когато могат да ни открият по всяко време на мобилния телефон и да ни задават вечните въпроси: „Къде си?”, „Какво правиш?”, сме загубили възможността просто да , където си поискаме, без да даваме обяснение никому. Разбира се, че можем да си изключим телефона, но неизбежно ще последват въпроси, защо сме го направили. Опитайте поне за ден да сте без телефон и ще преоткриете удоволствието да сте без тази джаджа, към която някакси всички се пристрастяваме.
Напускаме Историческия музей в Пазарджик и тръгваме към село Паталеница, което се намира на 15 км от града в прегръдките на Западните Родопи. То обединява две села – Паталеница и Баткун. Както разбрахме в музея, за старинността на селището свидетелстват многобройните археологически находки – предмети от бита, оръжия, монети, основи на постройки.
Настаняваме се в еко комплекс „Флора” http://flora-eco.com/. Над хотела се издига гората, а отпред се открива гледка към Тракийската низина. Посрещат ни гостоприемните служители. Хвърляме набързо багажа си в уютните стаи, слагаме халатите и се потапяме в джакузито. От него се шмугваме в инфрачервената сауна, където под звуците на релаксираща музика изчистваме телата си от токсините. И за финал се топваме в малкия басейн. Идва време и за вечеря. Похапваме сладко вкусните ястия и вдигаме тост за прекрасния ден, който ни зареди с нова енергия.
На следващата сутрин се будим от „селския часовник” – петел и няколко ранобудни деца. Поглеждам през прозореца и си припомням ваканциите на село, когато имах пълната свобода да играя на воля, да се радвам на широките поляни, на студените вирчета и да помагам на баба и дядо да се грижат за животните. Истинска селска идилия. Мъчно ми е за децата, които нямат възможност да усетят що е то селски живот. Но да се върнем отново в Паталеница, където ни очаква обилна закуска. С пълни стомаси, събираме багажа, освобождаваме стаите и отиваме да видим църквата „Свети Димитър”, която е на няколко метра от хотела. Тя е една от малкото добре запазени средновековни кръстокуполни църкви в България. Претърпяла е няколко преустройства. По своите конструктивни особености църквата носи белезите на средновековното строителство – дебели каменни стени, тежки каменни подкуполни стълбове, масивни цилиндрични сводове, масивен купол. Строителният материал е камък и на места са използвани тухли. Подобен градеж – камък и на отделни места тухли – се използва в редица средновековни църкви – боянска църква „Свети Панталеймон“, църквите от Западна Македония – „Свети Георги“, Свети Наум. По време на магистратурата си бях писала курсова работа за църквата „Свети Димитър” и затова имам голямо желание да я разгледам. Озоваваме се пред портата й и установяваме, че е затворена, а на вратата бележка с телефонен номер. Оказва се, че е необходимо предварително да се обадим. Решаваме да не притесняваме човека в неделя и надникваме в процепите и над оградата, за да видим поне част от църквата. Успявам само да се уверя, че днес църквата се състои от две части. Старата част е кръстокуполна сграда с четири подпори. Пристроената част има правоъгълна форма и масивни външни зидове. Посредством две двойки дървени колони пространството е разделено на три кораба. Колоните са без капители, с груби каменни бази. Църквата „Свети Димитър“ застъпва провинциалния вариант на кръстокуполния тип църкви със свободно стоящи подпори, без самостоятелно предабсидно пространство и притвор от края на 13 и началото на 14 век. Със своите особености тя не внася нова по същество архитектурна концепция, а се явява продължение на най-старите представители на кръстокуполните църкви в България.
В околностите на село Паталеница можете да видите останки от крепостта Баткун, Баткунския манастир „Св. Св. Петър и Павел”, но ние решаваме, че ще направим това при следващото си завръщане тук.
А от камбанарията на новата църква „Успение на Пресвета Богородица” с потракващ клюн ни изпраща щъркел. Приемаме го като поличба за късмет и се отправяме към къщи, освободени от грижите поне за ден.
