СОПОТСКИЯТ ВОДОПАД И ВАЗОВИТЕ ЗАВЕТИ

СОПОТСКИЯТ ВОДОПАД И ВАЗОВИТЕ ЗАВЕТИ

БЪЛГАРИЯ Времето

Всяка година на 3 март „Денят на Освобождението на България“ избираме дестинация, свързана с българската история. С похода си почитаме паметта на великите българи. Тази година насочваме поглед към Сопот и свеждаме глава пред личността на Иван Вазов. Българите израстваме с творбите на писателя и делата му в полза на народа и Отечеството. Често като ученици негодуваме, когато трябва да прочетем „дългия“ и с архаични думи роман „Под игото“, може би недозрели за същността на произведението. Препрочитайки го като студентка, романът ме докосна и разтърси силно, осъзнах колко стойностен е за оформянето на българското самосъзнание. Наскоро открих едно от малко, навярно, познатите лица на Иван Вазов, това на пътешественик. Той заедно с Алеко Константинов учредяват Българския туристически съюз. Смятам, че намерих сродна душа, макар да ни разделят векове. И аз като Вазов съм движена от силен порив да опозная Родината. Вярвам, че ако знаковите личности за българската история и литература се представят на децата не само през хиперболизирания поглед и клишетата, а в чисто човешки план с техните лични занимания, хобита, недостатъци, забавни случки, учениците ще открият в тях частица от себе си и посланията на будителите ще достигнат до младите хора.

Иван Вазов е обожавал българската природа, жадувал е да обиколи България и е посветил голяма част от времето си да пътешества. „Вазов е смятал за свой дълг да не остави място в нашата страна, било природно забележително, било свързано с историческо събитие, неспоходено, и като по програма се вестява навред и навред е пионер – и като пътувач, и като пътеписец.“ „Иван Вазов – избрани пътеписи“, Осинин, Димитър, София, 1968

Тръгваме на разходка до Сопотския водопад, надявайки се да разкрием част от душата на Вазов чрез родния Сопот и да чуем неговите завети.

Родното място определя всеки от нас. Едва ли е случайно, че в Сопот се раждат и живеят силни, смели и даровити хора. Градът е разположен в подножието на Балкана, който с мощната си снага вдъхва кураж и увереност на сопотчани. Красивите лица на гората във всеки сезон са муза за писателя и пораждат любов към природата за цял живот.

Преминаваме през центъра на град Сопот, в търсене на началото на пътеката към водопада. Сопот в превод от праславянски означава шумящ поток, извор. По всяка вероятност водоскокът е кръстник на града Посоката е началната станция на лифт Сопот и манастира „Свети Спас“. Озоваваме се край една широка поляна, на която семейства си правят пикник, децата играят на воля.

lift Sopot

От дясно на нея е манастирът „Свети Спас“. На 7 декември 1858г. в Сопотския манастир е ръкоположен за дякон Васил Иванов Кунчев от Карлово (Васил Левски) и приел името Игнатий. Повече информация може да прочетете тук: http://www.plovdivskamitropolia.bg/manastiri/1210-sopotski-manastir-qsveti-spasq.html

Manastir Sveti Spas, Sopot

От ляво покрай манастирските стени започва нашата разходка. Първата забележителност е няколко метра по-нагоре – мост над река Манастирска. Върху него е изписана годината 1948 година, която препраща към един противоречив период от българската история, а именно комунистическия режим. Тук бих повдигнала въпроса: „Трябва ли да се унищоват паметници, свързани с история? Нужно ли е да изгаряме всички мостове? Смятам, че независимо от отношението ни към дадената епоха, трябва да останат следи, за да знаят следващите поколения, защото историята се пише, за да се извадят поуки и да не се повтарят грешки.

Manastirska reka, most

Подобно е и мнението ми за осъвременяването на Вазовите произведения с довода, че не са достъпни за новите поколения и затова остават неразбрани. Величието им е във всяка дума и е нужно малко усилие от наша страна, за да си припомним значението на остарелите думи, за да стигнем до смисъла. Трябва да спрем да отричаме всичко и да чакаме наготово.

Навлизаме в гората. По това време на годината дърветата са все още голи, но така слънцето прониква сред тях и чувстваме топлината му. Представям си колко свежо ще бъде през пролетта, когато всичко се раззелени или колко разкош ще внесат есенните багри на листата.

През дърветата съзирам и първите водоскоци. Пътеката криволичи край реката, чиято песен ни води нагоре в недрата на Стара планина.

Manastirska reka

Едно малко параклисче, изградено на това диво място, свидетелства за нуждата на човека от вяра в доброто, в силата, която ще ни помогне да продължим напред. В пътеписите си Вазов често описва трудностите, пред които е изправен, по пътя си към някое от кътчетата на България, но никога не се отказва, защото вярва, че каузата му си заслужава и продължава.

Paraklis, Sopotski vodopad

Нашите, не особено големи, усилия са възнаградени, пътеката е лека и приятна и стигаме до крайната точка за около 30 минути. Сопотският водопад не е в най-изобилната си форма, но е достатъчно впечатляващ и водите му, падащи от 15 метра височина, ме хипнотизират. Слънчевите лъчи си играят с водата и тук-там се появяват разноцветни дъги. Желаещите да се докоснат до Сопотския водопад са много и липсата на усамотение ни кара да тръгнем обратно надолу.

И аз като Иван Вазов съм си особняк и предпочитам да пътешествам в скромна компания с не повече от 2-3 човека. Не разбирам шумните групи, които отиват сред природата, за да се наядат и напия или както казва писателя „с тамбурашки оркестър и дамаджани с вино.“ Фокусът им остава в битовото и те са слепи за красотата на природата. Красноречиви са боклуците, които оставят след себе си. Завещание, което предават на своите деца. Вазов е учител по родолюбие и всяка от творбите му е пропита с обич към природата и България. Нека вникнем в тях, а не ги приемаме просто за задължителна литература.

Manastirska reka

Вървейки надолу, в главата ми зазвучават думите на стихотворението: „Отечество любезно, как хубаво си ти!“

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Отечество, не си ли достойно за любов?

Кой странник без въздишка можб да те остави?

Кой има сила твоите картини да забрави?

Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров

в случбй, че бог би искал Едемът да премести

и своя рай прекрасен при Емус да намести?

Отечество, не си ли достойно за любов?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?

Какви ли тайни дремят, богатства, красоти

по твоите долини, поля и висоти?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,

и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.

Рогачът в планините по-много те обича,

по-харно те познават крилатите певци,

но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

доволно е, че даваш покривката и хляба,

и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

Хисар, 1882

Самият автор осъзнава нехайното отношение на много българи към Татковината. Как бих искала всеки от нас да е захранен с това благоговение към страната ни, за да бъде тя отново велика, силна и да се превърне в рая на земята.

Stara planina

Кратка ми се види тая пътека на водопада, не искам да излизам от прегръдката на гората. Веднага преди моста „1948 година“ кривваме в дясно и тръгваме по стръмна пътека с незнайна посока и край. Не е много гостоприемна. Краката ни се хлъзгат по малките камъчета, наклонът ни задъхва, но знам, че трябва да продължим.

Manastirska reka

Спираме да починем и виждам как над нас се носят парапланеристи, овладели вечния устрем на човек да полети. Свободата – най-висшето състояние, към което се стремим. Мисля за всички „наши герои“, които са имали смелостта и дързостта да дадат живота си за нея. „Свободни“ днес, духът ни свободен ли е, като този на Вазов?

Paraplanerist

След около 20 минути пред нас се изправят високи борове. Това е мястото. Лягам на земята и отправям поглед към върховете на дърветата, които сякаш докосват небето. И летя…Там сред птиците.

Gora, Stara planina

Сепвам се, ставам и тръгвам да търся панорамна гледка сред дърветата. Мисията е изпълнена успешно. Озовавам се при скалите, издигащи се над пътеката към Сопотския водопад, откъдето се открива забележителна гледка към Сопот и долината. Дали и Вазов не е стоял тук и та да напише в пътеписа си „Един кът от Стара планина“ „Навремени се спирахме и извръщахме да гледаме великолепната панорама, що представя долината на Стрема, която почва на запад от Клисурския проход и свършва на изток до Калоферската стража. На юг я загражда Средна гора със своите черни върхове: „Кривчо“, „Остри връх“ и „Богдан“. Тая долина, една от най-живописните в България, до днес не е привлякла вниманието на никой знаменит пътешественик-ориенталист.“

Sopot

Обичайте и пазете България и българската природа!

Sopotski vodopad

Разходете се и до Хисаря, където Иван Вазов е обичал често да отмаря и градът, който го вдъхновява: https://tripdiary.eu/jajda-jivot-grad-hisaria/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Translate »