БАНСКО – ГРАД НА ПАМЕТТА

БАНСКО – ГРАД НА ПАМЕТТА

БЪЛГАРИЯ Времето

Предстои ми първото пътуване до град Банско. Както за повечето хора и за мен градът е един от зимните курорти на България. Тъй като не отивам да карам ски и да се радвам на снега, търся информация за забележителностите, които да посетя. С изненада научавам, че Банско е център на просветители, духовници, даровита школа на зографи, занаятчии. Припомням си, че родом от тук са Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров. Та Банско е не по-малко важно за националната ни памет от Карлово, Панагюрище, Калофер! Понякога изграждайки даден образ – имидж на едно място (дестинация), го ощетяваме и пренебрегваме неговата значимост.

Утрото е слънчево, а върховете на Пирин са покрити с бяла премяна. Въодушевена съм от новия поглед към курортния град и след закуска тръгваме към централната част, където се намират музеите и културно-историческите паметници. Хотелът ни е на около 1,6 км от Центъра, но решаваме да се разходим пеша и да не използваме карти или GPS, оставяме се интуицията да ни води.

Впечатление ми правят множеството отводнителни канали по улиците, в които се събира дъждовната вода, чешмите, които ни срещат почти на всеки ъгъл.

На площад „Възраждане“ се намира огромен паметник на Паисий Хилендарски, който ни припомня, че трябва да имаме памет, да познаваме миналото си и да се гордеем с историята си.

В близост е църквата „Света Троица“. Изграждането й е пример за силния български дух и задружността на местното население. Въпреки забраните и препятствията за построяване на църква по време на турското робство, през 1835 година Лазар Герман – кмет на банската община и най-голям дарител, заедно с дарения и труд от всички граждани успява да издигне храма. За да е сигурен, че турците няма да разрушат църквата, Дядо Лазко, както го наричат, нарежда на един от входовете редом до кръста да се направи и полумесец. По-късно той плаща и с живота си за стореното добро дело.

Внушителната кула с камбанария в двора е завършена през 1850 година от банския майстор Глигор Благов Доюв. До нея бюст – паметник напомня думите на Пейо Яворов, който войводата и писател изрича на 5.10.1912 година при освобождението на Банско: „Братя, хвърляйте фесовете, от днес сте вече свободни българи“.

Вътре църквата „Света Троица“ е богато изписана и въпреки забраната за снимки правя една, за да придобиете, макар и малка представа за изящната украса. Прави ми впечатление, че таванът и колоните са изрисувани с флорални и геометрични мотиви. На една от стените се извършва реставрация на стенописите. Не ми се иска да нарушавам уединението на молещите се и работата на реставратора, затова този път не любопитствам прекалено.

Близо до църквата „Света Троица“ се намира домът на поета Никола Вапцаров – човек със силен дух, вяра и борбеност. Семейството на поета се мести в къщата, когато поетът е 3-годишен.

В стихотворението си „Вяра“ сякаш споделя отношението си към живота и вярата.

Сега, когато го чета отново, разбирам колко сила има у Вапцаров и колко много можем да научим от поезията му и делата му, в макар и краткия му живот. Ето откъс от стихотворението:

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота…..

Противно на моите очаквания експозицията не показва изцяло домашната обстановка и семейния уют. На първия етаж интересниса колажите от снимки, които пресъздават живота на рода Вапцарови и историческите събития и личности от Банско.

Любезната уредничка ни разказва накратко за експозицията и факти от живота на Вапцаров. Учила съм биографията на поета, но не знаех, че истинската му фамилия е Проданичин. Дядото на поета Никола Проданичин е бил вапцар (бояджия на прежда и текстил) и работилницата му се е помещавала на първия етаж в тази къща, в която тогава бил под наем. По-късно синът му Йонко купува къщата и тя става техен дом. Заради семейния занаят, Йонко получава прякора вапцаря, който се превръща в тяхна фамилия. Разходката в музейната къща „Никола Вапцаров“ започва със запис на спомени на майката на писателя Елена Вапцарова. Филмът е монтиран с налични кадри, снимки, разказ на майката, затова и звукът не е много добър, като добавим и диалекта, на който тя говори, разкодирането на информацията е предизвикателство. В първите минути не разбирам нищо, постепенно слухът ми свиква и с добра концентрация успявам да вникна какво говори. Научавам, че Елена Вапцарова е била много силна жена, образована и Никола е бил силно привързан към нея. Когато заминава да учи в Машинното морско училище във Варна, получава подарък тефтерче от майка си и той я моли да му напише нещо. От думите й проличава колко мъдра е била: „Бъди крепък (силен) и мъжествен, нищо светско да не срути основата на характера ти, който вярвам, че е добър.“

Във филма Елена разказва за последната си среща със сина си в затвора. Никола я моли да не страда и плаче на гроба му, да не носи жито, както е по обичай, а вместо това да направи обяд и да нахрани „братята“ му и да мисли за другите си деца, които също имат нужда от нея. Очите ми се пълнят със сълзи и настръхвам, като си представя срещата между двамата. Баща му Йонко е бил революционер и войвода. Още от малък Никола Вапцаров е закърмен със свободолюбивия и непримирим дух. Освен борбен, Никола от дете проявява интерес към литературата. Бил е готов да върши най-тежката домашна работа, само и само да заслужи някоя от приказките, които майка му Елена му е разказвала. Приказките развиват въображението на децата, учат ги да мечтаят и им помагат да съхранят чистотата си, да запазят вярата си в доброто. Сещам се и за любимото ми стихотворение, в което има толкова нежност и любов:

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Разходката из къщата – музей “Никола Вапцаров” ме изпълва с контрастни емоции – възхита, тъга, ужас, романтика, умиление. Наред с всички качества на поета, той е милеел много и за България и родния си край. В експозицията откривам думите, които споделя неговата майка: “След завръщането си от Александрия Никола често, много често ми казваше: Никъде няма по – хубаво от нашата  България, мамо. А нашият Пирин, с нищо не може да се сравни!”. И Никола Вапцаров е разбрал  какви щастливци сме, че сме родени в България и трябва да я ценим и пазим. С грижа и уважение трябва да се отнасяме и към родителите си. Дори и не винаги да искаме да си признаем, ние сме това, което сме, благодарение на тях.

Излизам от къщата разтресена от наученото за живота и съдбата на Никола Вапцаров и много теми за размисъл.

Искам да видя и старите къщи на Банско, затова се отправяме към така наречения Стар град. Надничам зад старите порти, счупените прозорци, висящите табели и от всякъде миналото напомня за себе си – понякога забравено и забутано в някой ъгъл, понякога добре обгрижено и изтупано от прахта.

2 Replies to “БАНСКО – ГРАД НА ПАМЕТТА”

  1. За пореден път пътеписа ти ме плени и развълнува. Преди 2 години и аз бях в този град и произведох спомени за цял живот. Благодаря ти, че ги обогати по твоя уникален начин.
    Продължаваме пътешествията….набираме кадри….

    1. Много ти благодаря за отзива! Вашите коментари ме насърчават да продължавам и да вярвам, че моят поглед към света обогатява и вас!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Translate »