Бродим из улиците на старата част на Банско и се озоваваме пред портата на Веляновата къща. Спомням си от проучването си за забележителностите на града, че къщата – музей е едно от предложенията, но в онзи момент реших, че е едва ли ще е по-различна от повечето възрожденски къщи и можем този път да я пропуснем. Застанала обаче пред вратата, сякаш нещо ме жегва и в мен се поражда непреодолимо желание да я разгледам.
Най-силно предизвикват любопитството ми снимките от информационната табела, от които се вижда, че стените й са богато изрисувани. Нооо, идваме в обедната почивка! Предстои ни пътуване и пресмятам бързо наум, че ако изчакаме почивката и добавим времето за разглеждане навярно ще стане към 15 – 16 часа, а е зима. Разумно е да си тръгнем и да отложим посещението за следващото ни идване. Само че мисълта за къщата ме обсебва и става ясно, че вариантът да отложим за друг път е невъзможен.
Насочваме се към градския парк на Банско. По пътя се чудим какво да си вземем за спомен. В един от сувенирните магазини се натъкваме на прашка. Нахлуват детските спомени, когато и аз барабар Петко с мъжете, стрелях с лък, прашка. Купуваме я и отиваме в парка да я изпробваме. По земята изобилства от нападали кестени, които са чудесни боеприпаси. Целта е едно стъклено шише, което намираме. След няколко неуспешни опита мишената е свалена и времето се е изтъркулило неусетно.
Връщаме се отново във Веляновата къща. Посреща ни усмихната и вежлива дама и разказът й засилва възторга ми. Къщата носи името на последния й собственик Велян Огнев – даровит художник от Дебърската школа. През 1835 година уста Огнев е поканен в Банско, за да участва във вътрешната украса на църквата „Света Троица“.
Идва с двете си деца, предполага се, че съпругата му е починала. Съществуват две версии за това как Велян Огнев става стопанин на къщата. Според едната – банскалии нямали пари да му платят за труда в църквата и му дарили тази къща. А другата твърди, че с получените пари Велян я купува.
Къщата е на два етажа: първият е служил за стопански цели – отглеждали животните и складирали запазасите си. За съжаление, днес не е отворен за посещение. Надявам се при следващото ни идване да е реставриран и да приема посетители. С трепет се качвам на втория етаж, който е жилищен.
Стълбата ни извежда на широк и прострорен чардак. Вниманието ми е привлечено от дизайна на външната мивка, която има отвор, през който са се хвърляли отпадъците директно в корито за прасетата.
Имам няколко любими елемента от възрожденските къщи и един от тях е чердакът.
Представям си как в топлите летни дни съм полегнала с книга в ръка на кьошка, как вечеряме на масата, а над нас бди „слънцето“ издялано от сръчните и талантливи ръце на Велян Огнев, а житните класове и цветята, скрити в него, носят здраве и берекет на дома. С въздишка се откъсва и мисълта „Бих живяла тук“.
Прекрачвам прага първо на стаята за гости, или казано по бански – язлък, та нали и аз съм си гостенка. Славата на българското гостоприемство се носи по цял свят. Не мога да твърдя, дали важи за днес, но някога домовете на българите са били отворен винаги за гости. По – заможните разполагали със специална стая, която е винаги спретната и подредена, като тази.
Гостната в дома на майстор Огнев, освен че е застлана с топли и пъстри черги и тъкани, стените й изобилстват с рисунки на дървета, отрупани с плодове – за плодородие, лъв – символът на свободата, пехливански борби – олицетворение на непремиримия български дух, семейство вълци – образ на семейното щастие и топлина.
Рисунки по стените на стаите и фасадата са доказателство не само за голямото майсторство на художника Велян Огнев, но са и отражение на представата му за света и ценностите, които следва в живота си.
Като всеки творец, Велян имал най-голямато вдъхновение – любовта. В Банско се запознава със София Бенина – сестрата на Неофит Рилски и те се женят и заживяват заедно в този дом. Израз на силната му любов към София са картините и мотивите в нейната стая или синята, наричана така, заради доминиращия син цвят. С влизането пред мен оживяват един до друг пейзажи от Венеция и Истанбул.
Май и Велян е бил мечтател и пътешественик по душа като мен. А силната му любов към София навярно е вградена в рисунките и стените. Старите български къщи са ми слабост и съм посещавала музейни къщи в различни краища на България, но повечето от тях са „празни“, отдавна изгубили топлината и уюта. Чувствам, че душите на Велян и София витая във Веляновата къща и търся сенките им измежду красивите рисунки.
Чудя се как ли е изглеждала София? Ще бъде хубаво да има нейна снимка в синята стая. Представям си я със светло лице и дълги руси коси, стройна, много смирена и кротка, но с осанка и излъчваща сила и гордост. Интересна жена ще да е била. Как ми се иска да приседнем на миндера и да си поговорим по женски!Разговорът очи в очи няма да се осъществи, но баба ми казваше, каквато момата, такъв и домът, затова ще продължа разходката си, за да опозная повече София, а и Велян и да се заредя със силната им любов.
Влизам в най-голямата стая, по бански диалект – „кашчи“, т.е вкъщи. В нея е огнището, където са се приготвяли вкусните гозби, семейството я е използвало за всекидневна. Стаята е мрачна и майстор Огнев е нарисувал огледала по стените й, за да изглежда по-светла.
От всекидневната се преминава в работната стая, която е значително по-малка. В нея намираме дървен стан и ракла. Днес те само напомнят за трудолюбивата и сръчна българка, която е изработвала дрехите, чергите, одеалата и всичко необходимо за дома. Владеела е везбата, плетенето, шиенето, тъкането и във всеки бод, всяка бримка, всяка нишка е влагала представата си за света и красотата.
Работната стая е преходна към стаята за майката и новороденото. При прозореца се вижда, че стената тук е близо 1 метър дебела, за разлика от другите помещения.
Решетките на прозорците, масивните дървени врати със залостващ механизъм са само част от „охранителната система“ на къщата.
Неслучайно наричат този тип къщи – „къщи – крепости“.
За първи път виждам къща с „бойници“ – процепи в зидовете, в които се поставят пушки и с тях стопаните защитават домовете си от нападатели.
Изненадите не спират дотук. В тази стая има тайно скривалище и скритите в него тунели отвеждат към църквата „Света Троица“ и съседната Сирлещова къща.
Би било интересно, ако турът из къщата включва и преминаване през тайното скривалище.
Обсебеността ми от къщата ме кара да влизам от стая в стая, за да видя всеки детайл, и така за малко щях да пропусна да видя банята. Къща с вътрешна баня и тоалетна от ХIX век е истинска рядкост и за времето това е било невероятен лукс. Не очаквайте мраморни плочки, вана и кристилни полилеи. Банята е съвсем проста с дървено корито, но това, че е в къщата е същинското удобство.
Излизам на чардака отново и докато гледам широкия и просторен двор, си давам още малко време във Веляновата къща. Тя за мен е олицетворение на всичко онова, което домът трябва да има.
Велян Огнев и София Бенина са събрали красотата, любовта, топлината, спокойствието, уюта и са вдъхнали на студените каменни зидове душа. Ех, ако уста Огнев беше жив, щях да го поканя да съгради и изрисува и моя дом!
Изказвам безкрайни благодарности към уредничката на Веляновата къща за топлото посрещане и предоставената информация!!!
Още веднъж – поздравления за писателския и фотографския ти стил!