Не знам, дали защото съм дете на планината, но все по-често имам нужда от спокойствието и закрилата на гората. Почивен ден е, качваме се на колата и се отправяме към полите на Родопите. Бързаме да намерим нашето местенце и малко над село Марково кривваме в една от отбивките. Натъкваме се на стар асфалтов път, който се е свлякъл и тревата постепенно го завладява. Паркираме колата и тръгваме пеш по някаква коларска пътека.
Обикновено любопитството ми не ми дава мира, докато не разбера накъде води, но днес желанието ми да приседнем и да потънем в дебрите, да се слеем със зеления лес надделява. Мястото не изобилства от широки поляни, а и искам да сме близо до дърветата, за да „чуем“ историите им, та се настаняваме на първото подходящо пространство.
В началото съм неспокойна, отвикнала съм да седя и да не правя нищо. Лошите навици на съвремието ни не са ми чужди – цъкането на телефона, гледането на телевизия, стоенето пред компютъра. Непрекъснато се местя, ту на едната страна, ту на другата и сякаш гората е мъртва, защото чувам само собственото си шумолене. Забравила съм какво е наистина да почиваш, да затвориш очи, да изчистиш съзнанието си. Спирам за миг. Заглеждам се в свежата зеленина на наскоро събудилите се млади и стари дървета.
Заслушвам се. И започвам да чувам. Първо птиците, които кацат от клон на клон, сладкопойните огласят тишината с звънките си гласчета, други пък потракват с човчици и имат свой начин да си побъбрят с приятелчетата си. Постепенно улавям всяко движение – на вятъра, който се прокрадва край нас, на птиците, които подскачат по сухите листа и търсят буболечки, на мравките, които чинно изпълняват своите мисии, на бръмбарите, поели в търсене на храна.
Животът тук кипи и природата по изящен начин е организирала всичко, всеки върши това, за което е създаден. А защо ние хората през цялото си съществуване търсим смисъла на живота? Защо винаги искаме повече, отколкото имаме? Как да постигнем хармонията на природата? Уж сме част от нея, а в същото време се опитваме да я покорим, рушим я. Десетки години отдадохме на стремежа да се отделим от нея, построихме гигантски градове, а ето че връзката ни с природата (независимо колко дълбоко сме я потиснали) ни води и връща обратно към нея. Не е ли твърде късно обаче? Пак се впускам в търсенето на отговори на сложни въпроси. Можe би пък тайната е в простичките неща. Спирам да мисля и се съсредоточавам в наблюдението на всички малки твари около мен. За първи път забелязвам, че гъсениците се спускат от дърветата посредством тънка нишка (като тази на паяците) и после като истински атлети се набират обратно по нея. Изпадам в пълна хипноза.
Прекарваме в съзерцание неусетно няколко часа. Съзнанието ми е напълно изчистено от мрачните мисли, проблемите. Не ми се връща в шумния град и безсмисленото забързано ежедневие. Изведнъж две кучета ни връхлитат и тяхната любвеобилност и искрена радост ме умиляват. За жалост, стопанката им бързо ги привиква. Тяхната енергичност (а и всички листа, които събраха на постелката) ни дават нужния тласък да станем и да тръгнем.
Гледането на образователни предавания за флората и фауната е чудесно, но ви предизвиквам и самите вие да излезете навън и да се превърнете в изследователи и ще се изненадате колко много изпускате, колко неща не виждате и чувате.
Споделете с мен своите открития!
Повече за историята на Община “Родопи” ще откриете тук: История на Община Родопи – Община “РОДОПИ” (rodopi-bg.org)
Чудесна статия!