Икономически, политически и технологични промени са само част от причините за прекъснатата връзка между поколенията и забравата на много от българските традиции. В последните години в много населени места започна възраждане на обичаи и ритуали.
Има едно село, в което не само се пазят българските традиции, а и се създават нови. Това е Войводиново. Селото се намира на 2 км от Пловдив. Толкова близо, а сигурно щеше да остане непознато за мен. От една „случайна” среща започна приятелството със семейство Галина и Тончо Петрови, с които ни сбра любовта към българското. Те ме поканиха на 1 март да присъствам на концерт в читалище „Виделина“ – Войводиново, с който отбелязват Баба Марта и Освобождението на България. Била съм в различни читалища из страната и в много от тях се събират шепа хора. Удивявам се, когато виждам, че читалище „Виделина” се изпълва с хора, има и правостоящи. Истински празник за българската култура! Изненадите продължават. Сградата e изцяло обновена и ремонтирана. Уют и топлина се усещат в нея. А програмата не отстъпва на концертите в НДК. Танцовите и певчески състави далеч надминават любителското ниво. Малки и големи гордо носят българските носии и огряват сцената. Вижда се, че децата израстват с българските традиции и ги носят в сърцата си. Така, както някога са се предавали от старите на новите поколения.
Войводиново е пазител на българското и като такова създава и нови празници. За втора поредна година жителите на селото празнуват „Деня на производителя” – ден, в който хората се отблагодаряват за изобилието и даровете на природата. Съвременните хора сме забравили да благодарим, мисли си, че всичко ни се полага по право. „Денят на производителя” за мен е препратка към българските ритуали за плодородие. Връща ме в миналото, когато хората са ценели всичко, което имат.
На 14 октомври производителите на Войводиново гощават с плодовете на своя труд съселяни си. Освен това бабите от селото приготвят баници, пити и други домашни вкусотии. Читалищните дейци изпълват площада с красиви български носии, огласят го с песни, разтрисат го с народни танци. Всички се поздравяват за празника и във въздуха се носи радост и въодушевление.
Каква наслада е да видиш деца и младежи да си припяват български народни песни, сърцата им да играят и очите им да греят, слушайки ги. И ето, че войводинци се хващат заедно за ръце, завиват хоро и изглеждат безгрижни. Гледам ги и си мисля колко малко ни е нужно, за да сме щастливи. От нас зависи да направим света си по-усмихнат и по-добро място.
Нека сме благодарни за това, което имаме и да го ценим!
