ОБЕДИНЕНИ ОТ ИГРИТЕ – САКАРИЯ ТУРЦИЯ

ОБЕДИНЕНИ ОТ ИГРИТЕ – САКАРИЯ ТУРЦИЯ

БЪЛГАРИЯ Времето

Народите на Балканите сме много темпераментни, колоритни и често в опозиция едни с други. Тук, където Изтокът среща Запада, се преплитат много етноси, религии, нрави на малка територия и затова често обстановката се нагорещява и сякаш живеем върху спящ вулкан, който при най-малкия „земетръс“ може да се събуди и да изригне. Историческите събития са оставили горчивини, които поколения наред не можем да преглътнем. Миналото трябва да се помни, но трябва да се учим от грешките, да живеем в настоящето и да градим ново бъдеще. Хората сме устроени така, че търсим повече различията си, отколкото да виждаме приликите си. Аз смятам, че първо трябва да опознаеш човека срещу себе си, преди да го съдиш.

С всяко мое участие като доброволец в проекти по програма „Еразъм +“  съзнавам, че когато си непредубеден към хората, откриваш забележителни неща за света около себе си и той става по-добро място за живеене. С тези пътувания посещавам нови места, срещам се с приятни и позитивни хора от различни страни, опознавам други култури и вярвам, че така ставам по-богата и изживявам мигове, които иначе не бих.
Последното ми участие в проект по „Еразъм +“ се случи в град Сакария, Турция и е свързано с популяризиране на традиционните игри на България, Румъния, Турция и Хърватия. Идеята на проекта „The Game – Traditional game are meeting” е учители и треньори от всяка държава да представят по няколко национални игри и деца от различните страни да ги играят. Благодаря на “Асоциация за развитие на българския спорт за поканата да бъда част от българската група и на ръководителя ни за цялата грижа по време на пътуването!

Чрез играта участниците от различните народи се опознават, забавляват се заедно и се сближават. Освен това проектът допринася за справянето с наболелия сред децата проблем – прекомерното използване на новите технологии. Всички с носталгия си спомняме нашето детство, когато играехме навън на: криеница, гоненица, замръзванка и т.н., общувахме си, спортувахме и създавахме приятелства за цял живот. 

Пътуваме със самолет от София до Истанбул. За съжаление, този път времето ни е ограничено и няма да посетим величествения град.

От новото летище Istanbul Havalimanı (Havalimanı – в превод от турски означава летище) хващаме автобус IST – 3 за Централната автогара (Esenler Otogarı). Добре е да запомните турските наименования на местата, тъй като един от проблемите ни е, че почти никой не говори английски език. Наше предимство е, че едно от момчетата в групата ни знае турски език и без него навярно щяхме да имаме много трудности. Летището е в северната част на града, а автогарата – в южната, затова прекосяваме почти целия град и пътуваме около 1 час. Това приложение https://moovitapp.com/ е много полезно, дава информация как да стигнеш с градски транспорт от точка А до точка Б в различни градове по света, предлага различни опции, показва времето на пътуване, разписания и др.. За удобство и икономия за градския транспорт в Истанбул се използват карти “Истанбулкарт”, които се зареждат на машини. Попитайте на информация на летището откъде да си купите картата.  Една карта може да бъде заредена с определена сума и да се използва от всички в групата. Когато се качваме в автобуса, всеки маркира картата на устройството при шофьора.

Още със слизането от автобуса на автогарата няколко мъже ни предлагат транспорт с определена компания. Ние обаче имаме препоръка от турските ни партньори за фирмата ViB и отклоняваме офертите. Мъжете са доста настоятелни и ни предлагат всякакви удобства, убеждават ни, че цената е най-изгодна. Знаете, че в Турция пазарлъкът е част от културата им, внимавайте и не се поддавайте на опитните манипулации. Търсим гишето на транспортната фирма ViB и след кратко лутане го откриваме. Цената на билета на човек е 35 TL или около 12 лева. За актуална информация при пътуване използвайте сайта им https://www.sakaryavib.com.tr/ Прави ми впечатление, че в разписанията не присъства Сакария, а Адапазаръ. В интернет е обяснено, че градът е Адапазаръ, който се намира във вилает Сакария. Малко е объркващо, защото домакините ни си го наричат Сакария. 

Настаняваме се в автобуса (добре е да си спазвате номерата на местата) и по байганьовски се радваме на удобствата, които предлагат: интернет, чай/кафе, соленки/сладки. Кога ни се е случвало в България в междуградските автобуси да има интернет или да ни черпят с напитки! Неслучайно българите възхваляват обслужването на туристите в Турция.

Пътуваме около 2 часа 30 минути.

От стюарда в автобуса научаваме, че фирмата предлага безплатен превоз от автогарата в Сакария до хотела, в който сме настанени.

Естествено, пак благодарение на момчето, което говори турски език в групата ни. Автобусът за трансфер не е луксозен, но ни спестява пари. По-късно от другите участници в проекта разбираме, че с такси им е струвало около 70 TL, близо 24 лева. Оказва се, че ние сме единствените, които сме се възползвали от тази услуга.

В хотел Сертач (Sertaç) ни посреща мила и усмихната рецепционистка. Неприятното е, че не говори английски език, а само турски. Хотелът е приветлив и комфортен, стаите са с красив и уютен интерион, разполага с вътрешен басейн, фитнес, парна баня, сауна и хамам баня (без теляк).

В стаите има сет за чай – кана за топла вода, чаши и пакетчета с чай. Препоръчвам и на българските хотели да предоставят тази услуга, защото така човек се чувства по-уютно, сякаш е у дома. Не че в лоби бара няма да ви направят, но усещането е различно, когато си направиш топъл чай в стаята.

Традицията да се пие черен чай е навсякъде: домакините ни предлагат чай преди и след хранене, в училището през почивките, при разходките ни из града. Разказват, че в домовете им някой член от семейството отговаря за приготвянето на чай, на работните им места колега или служител, изпълнява това задължение, когато излизат с приятели навън обикновено пият черен чай, дори си носят от традиционната турска напитка, когато пътуват в чужбина. Приветствам този обичай, защото сякаш сближава хората. Като да запалиш цигара с някой непознат, само дето е по-здравословно. Е, приемането на големи количества черен чай не е много полезно, защото напитката извлича част от минералите в организма на човек. Както предупреждават в рекламите, консумирайте с мярка.

Обикновено по проектите Еразъм + храненията са организирани на местата, където сме настанени и често са на шведска маса. В този всяка нация разполага с определен бюджет и участниците сами решават къде да се хранят. Това дава възможност да посетим повече заведения в град Сакария, а и не само. За първата ни вечеря домакините ни водят в кафе – ресторант „Rubiks”, което е с модерен интериор и приятна обстановка. А храната…нямам думи. И сега ми потичат лигите, като се сетя. Оставям снимките да говорят вместо мен. Много свеж е айрянът с мента. За почитателите на алкохола е важно да отбележа, че не във всички заведения се сервират алкохолни напитки. Ако държите на аператив към вечерята, в “Rubiks” няма да останете разочаровани.

Следващият ден започва с обилна закуска в хотела и след това домакините ни ни водят в училището, в което  ще играем заедно с  турските деца традиционни игри от България, Румъния, Хърватия и Турция. Училище “Sakarya Boğaziçi Koleji” е частно и в него учат деца от I до VIII клас. Разполага с много добра база, деца са с униформи. Приятно впечатление ми прави, че повечето учители са млади. Всички са много гостоприемни и сърдечни.

Задачата ни за деня е да се представим едни на други, пред децата и учителите и да презентираме игрите на всяка държава. Всички се вълнуват от излизането на сцената.

Притесненията изчезват, а езиковата бариера никак не пречи на децата да ни се радват, да ни прегръщат и поздравяват.

Мисията ни за деня е изпълнена и решаваме да разгледаме града. Провинция Сакария се намира в Северозападна Турция, на Черно море. Кръстопът е на много важни транспортни връзки – пътни и железопътни. Обяснението за моето объркване във връзка с името на града е следното – през XVI век тук се е намирало село Ада (от турски – остров), по – късно Адапазар е част от вилает Коджаели от средата на XIX до средата на XX век, но през 1954 година се отделя и е преименуван на Сакария и се превръща в областен център. Разпитваме домакините ни какво ще ни препоръчат да разгледаме в Сакария. Разказват ни, че през 1999 година Сакария, заедно с още няколко града, претърпява много тежко земетресение, което нанася огромни разрушения. Поклон пред паметта на загиналите!

Един от учителите ни кани на разходка до езерото Сапанджа, което се намира в единия край на града. Най-голямата забележителност на Сакария. Езерото Сапанджа е едно от малкото в страната, които осигуряват питейна вода. Простира се на площ от 45 кв. км. Невероятно мил жест да ни закара с колата си и да отдели от времето си! Заедно със съпругата му ни водят на кафе в комплекс на брега на Сапанджа. Разказват ни за сина им, който е гребец и се подготвя за състезания в езерото. С гордост споделят за успехите му. От разговора ни с тях научаваме много за живота в Турция.

Тръгваме си от езерото Сапанджа и ето че ни изненадват с предложение да опитаме традиционните турски сладкиши. Водят ни в „рая“ на турските десерти.

Нетипично за мен, сред многообразието от баклави и всякакви други изкушения, избирам сладолед (dondurma), заинтригувана какво му е толкова особеното на турския „сладък лед“. Специфичен вкус придава козето мляко и салепа (брашно, произведено от грудката на орхидея). Не влиза в списъка ми с любими десерти, но си заслужаваше да го опитам. 

Общуването с местните по време на пътувания са най-ценния начин да опознаеш една дестинация и оставят спомени за цял живот. Благодаря ви, мило семейство, за гостоприемството и споделеното време!

За втората вечеря всички участници сме заедно и отиваме в Центъра на Сакария. Кафе – барът е доста колоритен – „Leman Kültür“. Интериорът и оформлението му са в стила на комиксите.

Имам само една забележка: в менюто за чужденците няма цени, а в турското има. Все пак имайте едно наум, когато си плащате сметката. Масова практика е да пишат на касови ордери, а не да издават касови бележки. За да сте спокойни – изисквайте си касови бележки и ги преглеждайте. Храната е ужасно вкусна, а бироманиаците ще останат доволни, тъй като в заведението се сервира хмелната напитка. Зареди обилното угощение през целия ни престой, решавам тази вечер да хапна само салата, но порцията е огромна и засища като основно, та пак си тръгвам преяла. Лайт мотив на цялото ми пътуване е невероятно вкусната храна в изобилни количества, добре, че престоят ни е кратък.

Ето го и най-важният ден за проекта – ще играем игрите заедно с децата. Връщаме се отново в училище “Sakarya Boğaziçi Koleji”. Започваме с българските игри. Първата игра е „Замръзванка“. Разясняваме правилата на децата и играта започва. Момчетата от нашия отбор са гонещите, а децата бягат. Настава пълна еуфория сред учениците и те играят с такова удоволствие и вълнение. Изненадана съм как се радват на „Замръзванката“, дори искат играта да продължи повече от предвиденото.

Въпреки горещото време и липсата на сянка на площадката, енергията на децата е неизчерпаема и въодушевлението им е дори още по-голямо при скачането на въже. Независимо от езиковата бариера между нас, с децата се забавляваме страхотно и ние се връщаме в детските години.

Последната от българските игри, която им представяме е криеница (повечето от игрите са познати на всички участници, но имат малки различия в правилата). Децата ми показват тайни места, където да се скрия, тичаме напред – назад и са много щастливи, че се включваме с тях. Получаваме много прегръдки, усмивки. 

Следват игрите, които презентират другите участници от Румъния , Хърватия и Турция. Наблюдавам ги с интерес и вземам участие в някои от тях. Много ми хареса хърватския вариант на народна топка, защото са измислили как да включат играчите, които вече са „изгорели“, като застават отстрани на противниковото поле и целят оттам. Освен че няма скучаещи, това дава възможност да се правят стратегии и комбинации, за да победиш противника. Непознати за мен са румънската игра „Листо“ и турската „Томбик“.

В края на деня всички получаваме сертификати за участието си в проекта.

Тъй като това е последният ни ден, използваме малкото време преди вечеря за един бърз шопинг. Освен вкусните гозби и гостоприемството, Турция е известна и с изгодните си оферти и няма как да не се възползваме. Отиваме в Ada Shopping center. На входа минаваме през металодетектор, явно тук държат на мерките за сигурност. Може би ще се изненадате, но и в МОЛ-а, пазарлъкът върви и ако сте добри търговци, пазаруването ще е много изгодно. Продавачите не знаят английски, но в света на търговията, бариери няма и алъш-вериша си върви. Не пропускам да купя от прословутото турско кафе, като подарък за близки и приятели.

Последната ни вечеря е по-специална и домакините ни ни водят в съседния град Карасу, в ресторант на брега на Черно море.

За съжаление, времето е облачно и дъждовно и нямаме щастието да се насладим на уникалния залез. Макар и да е мрачно, срещата с морето за мен винаги е повод за радост.

Възприемам Черно море, като българско и ми е малко странно да съм в друга страна, пък на същото море. Вълнувам се да го видя и от друг ъгъл. Тук река Сакария се влива в морето и създава допълнителна романтика.

А дългото чакане за храна си заслужаваше.

Както при всяко сбогуване и днес съм със смесени чувства: радостна, че се връщам вкъщи и тъжна, че си тръгвам, а тъкмо започнахме да се сближаваме с участниците.

В това видео, което водещата организация от Турция направи като продукт от проекта, може да се запознаете с всички игри:

От видеото може да усетите атмосферата и емоциите от престоя ни в Сакария:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Translate »