Като деца често играехме на мълчанка – игра, в която всички участници мълчат, докато някой, предизвикан от водещия, не проговори. Звучи лесно, просто си мълчиш. Но колко от вас са опитвали? От разстоянието на времето си давам сметка, че играта има дълбок замисъл и ни подготвя за живота. Старите хора са казали: „Мълчанието е злато“, защото много говорене донася само главоболия, проблеми.
Аз бях кротко, тихо и мълчаливо дете. Това ми даваше възможност да наблюдава хората, да размишлявам и да казвам само нужното. С годините станавам все по-бъбрива. Изгубих се в спиралата от шумове и излишно говорене. Словото е дар, който не бива да пилеем. Всяка изречена дума е енергия и от нас зависи, дали ще е положителна, или отрицателна. Макар и да имаме добри намерения празнословието обезценява думите. Когато нямаме какво да кажем, по–добре да замълчим. Мълчанието често значи повече от милионите изговорени приказки.
Живеем в шумен свят – хората, автомобилите, заведенията, телевизора, компютъра, телефона. Какафонията от безсмилени и дразнещи звуци ни заобикалят навсякъде и по всяко време.
А къде е тишината? Тя е онова пространство – състоние, в което чуваме мислите си, сърцето си, душата си – чуваме себе си.
Добре, че организмът ми има режим за самоспасяване. В тези мигове, вътрешният ми глас алармира, че трябва да се откъсна незабавно от света. Намирам избавление в красивите природни гледки – изгреви, залези, гората, морето. Природата е сътворила всичко съвършено и завръщайки се към нея, откривам собствения си баланс и хармония.
А когато упорито отказвам да послушам вътрешното си Аз, тялото ми ме вкарва в принудителен извънреден режим и се разболявам. Натисната е аварийната спирачка и ми се налага да поспра и да се погрижа за истинските си нужди. Последното ми заболяване беше със силни болки в гърлото и за няколко дни буквално изгубих гласа си. Едновременно осъзнах, че възможността да говориш, да изкажеш мнението си, желанията си е истински дар, но и че мълчанието е много ценно. Гласът е сила, която обаче трябва да използваш мъдро. Наложи ми се да си пестя приказките и да казвам само същественото. Спомних си филма с Еди Мърфи „Хиляда думи“. На забравилия стойността на думите герой във филма, му се налага да си я припомни. В двора му се появява изненадващо вълшебно дърво, което е свързано с него и при всяка изречена дума, пада по едно листо, а когато всички листа окапят, героят ще изгуби живота си. Филмът показва как героят научава кое е ценното в живота и как да го запази. Какво бихте направили вие, ако ви остава да кажете само хиляда думи? На кого и какво бихте казали?
Тишината и мълчанието са наши другари, които ни помагат да чуем себе си, истинските желания на близките си, да наблюдаваме случващото се, да вземаме по-мъдри решения. Докато бях болна преоткрих тишината. Спомних си колко е хубаво да легнеш, да затвориш очи и да слушаш тишината. В началото ми беше трудно да лежа/стоя и да не правя нищо.
Съвременното ежедневие и всички заобикалящи ни технологии непрекъснато ни ангажират съзнанието, учат ни да сме ежеминутно заети с телефон, телевизор и не оставяме мозъка си да почива. Това ни прави нервни, раздразнителни, депресирани, потиска ни. Уж са тук, за да ни помагат, а ни превръщат в техни слуги.
Пътувайте по-често към себе си и разберете какво наистина желаете. Не забравяйте, че в това пътешествие верни спътници ще са ви мълчанието и тишината.