От малка родителите ми разрешаваха да пътувам на всяка екскурзия, организирана от училище. Те и моите учители възпитаха у мен силна любов и уважение към природата, културно-историческото наследство и традициите на България. Където и да отида, се радвам и впечатлявам от паметниците, обичаите, хората.
Едно място, обаче, ме плени и остави в мен трайни спомени. Във 2 или 3 клас от училище ни заведоха на екскурзия до Велико Търново и Етнографски музей на открито “Етър”. Бях завладяна от „Етъра“. С годините спомените избледняваха, но в мен остана усещането, че отново трябва да се върна там. Чудех се, дали детската ми фантазия и наивност не хиперболизират образа на този музей и връщайки се като пораснал човек, няма да разваля магията.
Пътуваме към „Етъра“ на връщане от Велико Търново и следваме навигацията. На излизане от Габрово част от пътя е в ремонт и се налага да променим маршрута. Незнайно как се озоваваме в задънена улица на непознато за нас село, пътят свършва, а „GPS дамата“ упорито ни насочва да завием надясно, но натам път няма. Приемаме това за габровска шега и разчитайки на собствената си ориентация се връщаме към главното шосе, за да намерим посоката сами. След кратко лутане пристигаме при архитектурния комплекс.
Посрещат ни здравите дървени порти, които като страж бранят традициите. До тях е поставена паметна плоча на Лазар Донков, който създава музея през 1964 година и става негов уредник и пръв директор.
Прекрачваме прага и сякаш се озоваваме в ХVIII – XIX век с красивите възрожденски къщи, глъчката от чаршията, тракането на чакръците, становете, водениците..
Задавайки си въпроса: „Какво му е специалното на „Етъра“?, стигам до извода, че тайната е в личността на неговия основател – Лазар Донков. Изграждането на музея е лична и професионална мечта на етнографа. „Директорът на етнографския парк-музей обяснява мечтата си с възможността да разкаже и покаже „…за занаятите и техните тайни, за техническия гений на работливия габровец, за позабравената вече история на отделните професии……Пред очите му умират старите майстори, отнасящи със себе си тайните на занаята; отиват си спомени, легенди и информация, които никой не може да възкреси; погребват се обичаи, песни, шарки – автентичен фолклор, безценен по форма и съдържание…“ (Алексиева С., „Живата традиция“ 2015, Габрово)
Когато в основата на едно място е вградена кауза, любов и стремежът да направиш нещо истинско и автентично, то неминуемо се изпълва с душа. Плочи със заветите на Лазар Донков са навсякъде из комплекса и чрез тях съзидателят му ще живее вечно и ще осмисля това място.
Живецът на музея е река Сивек, която вие кръшно снага и „храни“ с водата си тепавицата, стругове, точила, воденици и събужда старините на Стара планина.
Приближаваме се към първите постройки. Мандрата ни връща към времето, когато овчарите са кръстосвали с многобройните си стада полета и гори, огласяни от чановете на овцете. Показан е инвентарът, в който се е дояло млякото и след това от него са се правели кашкавал, сирене, кисело мляко, масло.
Мммм, връщам се в детството, когато сладко си похапвах домашно мляко, мажех си филия с току-що избито масло и поръсвах със захар! Каменната чешма до мандрата напомня за старата българска традиция за изграждане на чешми. Истинско майсторство е хващането на вода и построяването на чешма. Някога те са били център на социалния живот в населеното място. От песните знаем, че при чешмата юнаците оглеждали момите, момъците напивали вода или крадяли китките на момите, за да покажат своите симпатии. В комплекса има няколко чешми, където младите да се задяват.
Около нас група деца с любопитство разглеждат постройките, непознаните за тях предмети и четат за приложението им. И ние по детски любознателни продължаваме към сушилото за сливи. Първоначално решавам, че това е голям кошер за пчели, но скоро разбирам, че греша. От информационната табела научавам принципа на работа и устройството на сушилото тип „Хавелка“ и леко преглъщам при мисълта за сушени сини сливи, с техния сладко-кисел вкус.
Първият занаятчия, който ни посреща в дюкяна си е ножарят. Работилницата е автентична и е принадлежала на майстор Метьо. Пренесена е от село Нова махала.
Не съм особен почитател на ножовете в ролята им като хладно оръжие, но като домакиня ценя високо острия нож от здрава стомана и удобен за рязане. Разбирам, че ножарството прославя Габрово в миналото, когато в района са се произвеждали над 150 вида ножове. В зависимост от формата, предназначението, мястото, където са направени, имали и специални имена, като например бабичици – нож само за баби, каква чест само, нали!? Непосредствено до работилницата е точилото. Благодарение на силата на водата ножовете и брадвите стават остри като бръснач.
Удивително е как старите българи са успели да овладеят непокорницата – водата и да превърнат буйния й нрав в мощен двигател на всички съоръжения, които са запазени в ЕМО „Етър“. Най-позната навярно за всички нас е воденицата, известен герой в разказите на българските писатели. Тук намираме две воденици – две сестрици, както ги наричам аз – долапкиня и караджейка. По-старата от тях е караджейката (името идва от черния цвят на брашното, което се получава). Построена е около 1780 година и е от първите съоръжения на музея и след реставрацията е част от комплекса от самото му създаване.
Долапкинята (долап – голямо колело) пък е по-чевръста, тъй като нейният вид механизъм увеличава оборотите на въртене.
Сещам се за пословица, че два остри воденични камъка брашно не мелят, но съм убедена, че тези воденици смилат ситно брашно за вкусен хляб. Ех, пак се размечтах, за домашно приготвен хляб с хрупкава коричка! Като дете на село баба ме пращаше с торбата да купя 4-5 хляба (в магазина докарваха хляб веднъж седмично), който се печеше в местната фурна. Взимам хляба, а той топъл – топъл, мирише толкова апетитно, че докато се прибера и изяждам половината хляб, любима ми е коричката.
Като говорим за въртене, в близост се намира часовниковата кула, чийто стрелки отмерват работното време на занаятчиите. Ще кажете, че кой спазва работно време през ХVIII век, но ще ви изненадам. Удари ли камбаната в уговорения час, всички дюкяни затварят, та да няма непочтена конкуренция. Друга функция на кулата е използването й като наблюдателница. В случай на пожар или нападение с камбаната се известява местното население за опасността.
Минаваме покрай валявицата или бабата на съвременната пералня, както я наричам. Днес хвърляш дрехите в пералнята и може да си пиеш кафето, а едно време от 5 до 10 часа са били нужни за изпирането на халищата, китениците, чергите. В това време обаче бистрата вода прониква дълбоко в тъканите и отмива нечистотиите, после вятърът вгражда чистия въздух в постелките и завивките. Как да не сънуваш сладки сънища!
Ето я и чаршията! С китните си двуетажни къщи, оцветени в бяло, синьо, златисто грее като гиздава мома. На първите етажи са дюкяните, а на вторите – жилищната част.
От витрините ни приканват изкусно изработените изделия. Всичко, което е нужно за един дом и едно семейство се прави от майсторите. Редом един до друг са бакърджията, дърводелецът, самарджията, мутафчията, тъкачът, коларо-железарят, златарят, табаханинът (майстор на кожи), шекерджията, кафеджията.
Надникваме в грънчарската работилница, където ни посреща с широка усмивка грънчарят Веселин Дамянов – сърцат човек и с чувство за хумор.
Прави габровска чаша за бира. Че какво й е специалното на тази чаша, питам. С усмивка майсторът ми обяснява, че чашата се изработва така, че да се сервира само пяната за гостите, нали габровци са известни с „щедростта“ си.
Гостоприемството на грънчаря ме пленява и докосва душата ми. Замислям се как този човек е съхранил добротата, човечността си, в днешния алчен и коварен свят. Дали допирът със земята – глината, от която прави грънците си, или любовта към заниманието му го държат здраво за истинските ценности, които мнозина са позабравили. Тръгвам си още по-влюбена в Етнографски музей на открито „Етър“ и си казвам, че ще се върна отново. Макар и пораснала „Етъра“ за мен е все така впечатляващ – истински пазител на народната памет, а съществуването на хора като майстор – грънчарят Веселин е надежда, че свестни хора има и те са хранители на вечните ценности.
Година по-късно срещам колежката на майстор грънчаря от музея – Таня Станева по време на туристическо изложение в София.
И знаете ли, почувствах същата топлина, с която ни посрещна колегата й в музея. С озаряваща усмивка, из под ръцете й от парчето безформена глина се вае габровска винена чаша, а тя ми обяснява, че за неканените гости се прави назъбена.
Искрящата в очите й радост и сърцатото й отношение ми печели приятел. От видеото ще усетите благостта на Таня.
Ей така за миг от София се озовавам в „Етъра“ и със сигурност знам, че е любимият ми музей, защото хората са тези, които изпълват със смисъл едно място. Делото на Лазар Донков не е напразно с последователи, като Веселин Дамянов и Таня Станева.
Има много да се види и да се разкаже. Посетете Етнографски музей на открито „Етър“ и усетете обаянието му, пазете традициите!
1 коментари на “ЕМО „ЕТЪР“ – ПАЗИТЕЛ НА НАРОДНАТА ПАМЕТ”