Това пътуване не е като другите. Прибирам се в родния Смолян. Още щом пътят се завива по снагата на Родопите, сърцето ми трепва, а душата ми полита. Вълнувам се. Нали ви е познато онова чувство, когато ви предстои среща с любимия човек – стомахът се свива, пулсът се ускорява и се усмихвате без причина. Родният край е една от любовите ми в живота. Аз съм от хората с дълбоки и здрави корени, където и да ходя, все ме тегли у дома. Мине се, не мине време и ми се доще да се завърна в родния град, та да почерпя сила, да намеря покой.
Преди да се хвърля в прегръдките на свидния ми град, ще му се порадвам отдалеч, ще го погледам от високо.
Спускам се надолу от Пампорово и на един от големите, опасни завои е началото на екопътека „Невястата“. Тя води към висока скала, която се извисява над Смолян. Думата невяста означава млада булка. И за тази скала, като за много други, се разказва легенда за млада девойка, която, принудена да се омъжи за османски владетел, избира смъртта.
За ориентир към екопътеката служат изкуствената стена за катерене и входът към манастира „Свети Панталеймон“, има и паркинг, на който може да се остави колата.
Въоръжавам се с фотоапарат и нещо за хапване и поемам. И туп-туп полечка по горската пътечка, която е осеяна с информационни табели за животинските и растителни видове, типични за района: родопско лале, червен главопрашник, илирийско петльово перо, многоцветна млечка, лисица, катерица, благороден елен, скален орел, От тях на живо съм виждала див заек и сърна. Не бих искала да имам близка среща с мечка, вълк, рис, но се надявам, че гората изобилства от тях и не са сред изчезващите видове.
Борове се извисяват над мен и се чудя какво ли са видели, какво ли са чули през дългия си живот. В края на зимата има много нападали дървета, които не са устояли на бурите.
Под едно от тях намирам и съкровище. Не, не е злато, а изсъхнала смола, която прилича на скъпоценни камъни.
Крача напред, а корените на дърветата са се впили жадно в земята и пъплят из гората като вени, които пулсират и си споделят храна, вода, а навярно и преживяното.
Компания им правят и сладкопойните птици, които огласят гората и нарушават тишината. Навред са нападали шишарки и се надявам, че от тях ще израстнат високи и силни дървета, та дано гората да е вечно жива, въпреки зловредната човешката намеса.
Из между клоните се прокрадва и първата беседка. С приятели или със семейството може да си направите пикник тук и да хапнете вкусно сред природата. Има още няколко беседки и места за отмора.
Едно паднало дърво препречва пътя ми. Намирам алтернативен маршрут и ето го пред мен моя Смолян. Сгушил се е в гънките на планината. Вие се край река Черна, която тича да стане едно с река Арда. Така удобно е полегнал между хълмовете, че сякаш е там цяла вечност. Ако съдим от годината му на създаване – 1960 година, млад ще речем, че е, но намерените останки в околността свидетелстват, че живот по тези земи има от преди около 3000 години. Нелека е била съдбата на града и хората и отдавам почит към всички онези, хора, дали живота си за нашата свобода, та да мога днес да застана тук и на сърцет да ми е широко.
По екопътека „Невястата“ има предизвикателства за любителите на екстремните преживявания. На скалата срещу първата беседката са изградени стоманени стъпала, но ви съветвам да ги изкачвате само с осигурително въже.
Този път не гледам на високо, а поглеждам тревичките и цветчетата. Съзирам малкия и нежен синчец, който като деца беряхме и носехме на майките си и баби и си мисля, какъв късмет съм имала да се родя тук, в този райски край. Ако можех да избирам, пак бих избрала Смолян да е моят роден град.
Следвам пътя и табелите и стигам до паметната плоча на алпиниста Христо Христов, който загина на 26 години при изкачване на връх Еверест. Минута мълчание в негова чест и поклон пред непримиримият му и смел дух.
За хората, жадни за приключения, има още предизвикателства: алпийски тролей и скално катерене.
Аз се спускам сигурно по пътеката, гората свършва и следва скала, от която Смолян се вижда от птичи поглед. Сядам на скалата и ето ни двамата – аз и скъпият ми роден град. Затварям очи и започва нашия разговор. Споделям му какво съм преживяла, радостите и тъгата си и ми става някак леко на душата. Отварям отново очи и обикалям с поглед всяко кътче.
Едно голямо сърце пулсира в началото на Смолян – Киряновия гьол (Платеното езеро) или по-известно като Рибката. То е едно от смолянските езера, но в последствие е преустроено като микроязовир. Намира се на 1114 м надморска височина и е най-ниско разположеното от езерата. Не знам, дали за другите е във формата на сърце или и аз като всички влюбени виждам всичко през розови очила и на сърчица.
Иска ми се да остана до залез слънце. Щом слънцето докосне хоризонта, гледката е вълшебна. Идващата буря обаче ме натирва да си ходя.
Тръгвам наобратно и ставам нетърпелива да стигна до дома. Малко по-надолу по шосето има чешма със сладка изворна вода. Наливам си и потеглям отново.
С изненада виждам, че скучната метална табела на Смолян е заменена от чудна дърворезба.
Движа се бавно из улиците на града и всяко местенце ми връща мили спомени. Прибирам се в къщи и ето го онова усещане на блаженство, спокойствие и мир.
У дома е най-хубаво!
Повече за забележителностите и събитията в града: ОБЩИНА СМОЛЯН :: ТУРИЗЪМ :: Туризъм (smolyan.bg)
Един коментар на “СМОЛЯН – СВИДЕН РОДЕН ГРАД”