Доскоро избягвах да посещавам гробници. Навярно причината се крие в собствените ми страхове, свързани със смъртта. Римската гробница в град Хисаря обаче промени възгледите ми и ме накара да преосмисля отношението си към тези културно-исторически обекти и да се замисля върху значимостта им.
Смъртта е един от основните етапи в човешкия живот и затова заема важно място в културата на всяка общност. Но и най-трудно приемания. Спомням си, че в уроците по история винаги се обръщаше внимание какви са ритуалите, свързани със смъртта на дадено племе или народ. Учебниците и паметниците на културата са наши пътеводители и ни помагат да осмислим и приемем случващото се около нас. Познавайки начините, по които различните хората се срещат със смъртта и преодоляват загубата на близки, ще открием своя начин да преминем през това изпитание или по-скоро естествен процес.
Град Хисаря е като учебник на открито. С богатството си от археологически находки ни разкрива различни аспекти от живота и ни преподава своите уроци.
Намирам се в парк „Момина сълза“, минавам край чешмата с минерална вода и следвам табелите към Римската гробница.
Излизам извън крепостната стена и се спускам по алея сред сянката на старите дървета и ромона на Славеевия дол.
Пътеката сякаш ме повежда на далечно пътешествие отвъд време-пространството.
Озовавам се пред гробницата, заобиколена от широка поляна. Имам късмета да съм единственият посетител, което ми дава възможност за размисъл и вглеждане едновременно в детайлите и себе си.
Посреща ме любезният уредник, от когото научавам, че гробницата е открита случайно през 1957 година при извършването на дренажни работи, тъй като непрекъснато е имало пропадане на земна маса на това място.
От намерените 5 гробници на територията на град Хисаря, този некропол е най-големият, единственият с богата украса и открит за посещения. От направените проучвания на архитектурните елементи се смята, че гробницата е от IV век от н.е..
Към гробната камера ме повежда засводен тунел, който се спуска като че ли в царството на Плутон.
Входният отвор е около 100 см и се налага да направя дълбок поклон, за да вляза вътре. Помещението е просторно с размери 4,29 х 2,78 м и за моя голяма радост с височина 2,35 м, което ми позволява да стоя изправена. Е не си мислете, че само един човек се е разполагал тук! Гробницата е била семейна.
А богата декорация от стенописи и мозайка, свидетелства за знатното потекло на погребаните. При разкриването на некропола всичко е било потънало в кал и тиня, което е причината за лошо състоянието на орнаментите по стените.
Все още обаче се виждат следи от рисунките на цветя, символизиращи райската градина. Близките на погребаните са вярвали или поне са се надявали, че душите на мъртвите ще са на прекрасно място. Това е утехата и спасение за всеки, загубил любими хора. Впечатление правят и нишите в стените, в които обикновено се поставят различни обредни предмети. В една от тях бледо се вижда рисунка на рози. Учените смятат, че това е едно от най-ранните изображения на роза по нашите земи. Уханието на розата е божествено, красотата й съвършена, какъв по-подходящ спътник от нея във вечния път, усеян с нейния аромат и обаяние. В миналото, та и до днес заможните хора разпръскват върху постелите си розови листенца и се потапят в благовонието на „леглото от рози“.
Прекрасният свят, който хората са изградили за това семейство с вярата, че пътешествието на душите им ще е вечно и ще е изпълнен с блаженство, ме кара да преосмисля мрачното си разбиране за смъртта, за тъмнината и печалните чувства, които обикновено ми навява.
Потънала в дълбоки мисли, присядам на поляната отвън и погледът ми се шири навред из полето, та чак до планината. Не ми се връща в градската глъч и злободневните грижи.
Заглеждам се в стадо овце и овчаря им. Напомнят ми за безгрижните лета в детството ми. Решавам се да помоля овчаря да го снимам. Въпреки притеснението ми, разбирам, че той се радва да срещне някой, с който да си поговори. Трогнат е и от желанието ми да го снимам. Не съм подготвена с добра техника, но пък е важно да се запечата моментът. Старая се да не объркам работата му, защото съм се научила да ценя всеки труд. Често подценяваме овчарите, смятаме ги за безделници, мързеливи, неуки. Някога овчарството е било уважавана и ценена професия. Не всеки става за овчар, този занаят крие и своите опасности. И те са хора и ви уверявам, че като се поразговорите с тях ще се изненадате колко интересни са, пък и ще научите нещичко за живота от тях.
Посядаме под сянката на едно дърво, а овцете и козите любопитно се примъкват край нас и те обичат мохабета. С учудване научавам, че е професионален планински водач и ми разказва за изкачените върхове, истории с групите, които е водил. С каква страст само разказва за планината, независимо от натежалите години, в очите му се вижда неугасващият пламък! И все повтаря, само да дойде неговият приятел от Америка и тръгва пак. Поглежда към отсрещния връх и едновременно на лицето му се изписва радостта, нетърпението да тръгне пак и мъката, че е тук в полето. Толкова живина има в него.
Благодарна съм за тази среща, защото ме научи, че не бива да се отчайваме и да се предаваме. Винаги трябва да сме устремени, да вярваме и да не се отказваме от това, което ни прави щастливи. Да гледаме към върха и да направим всичко възможно, за да го изкачим.
Животът е пътешествие и смъртта не е неговият край, а различно продължение!