Като пътешественик по душа непрекъснато търся нови места, които да посетя и опозная. Миналата година приятели ми казаха за водопада Сливодолското падало и тогава за първи път чух за съществуването му, въпреки че стотици пъти съм миналава по пътя Пловдив – Смолян, откъдето започва екопътеката към него.
Любопитството ми не стихваше и ето че тази пролет предприех пътешествие до Сливодолското падало. Дългото очакване на най-подходящия за посещение на водопади сезон, ме направи неспокойна и нетърпелива.
Намирам точните указания за местоположението от различни сайтове и блогове и поемаме към новото си приключение. Пътуваме по пътя Пловдив – Смолян и след преминаване на третия тунел, паркираме до рибарник „Тунела“.
Връщаме се пеша по моста посока тунела и в дясно започва пътеката. Наличните табели ни уверяват, че сме на прав път. Следваме маркировката със синьо-бели ленти. Вече сме на територията на резерват „Червената стена“, който е най-големият в Родопите и е вписан в списъка на ЮНЕСКО по програма „Човекът и биосферата“.
Дебела сянка ни правят величествените стари и млади дървета, някои, от които са сред защитените видове: дъб, келяв габър, обикновен бук.
Срещаме се и с представителите на фауната, които също са под закрилата на резервата като македонския гущер и някои видове жаби. Със сигурност всеки от вас е имал близка среща с този вид гущер, но може би ще се изненадате от името му.
Внимавайте къде стъпвате, тъй като земята е осеяна с малки охлюви, които може да смачкате!
Нещотърсачът в мен се пробужда и още при първия водоскок се отклонявам от пътя и криввам в страни. Промушвам се през клоните и се натъквам на кристална вода, много зеленина и нещо като водоем. По пътеката също има тръба, която вероятно отвежда вода, незнайно къде.
Сякаш съм се озовала на някой райски остров, където в непроходимата джунгла попадаш на изумителни водопади с кристална ледена вода, защото всеки следващ водоскок е по-фантастичен от предишния. И не спирам да се чудя, щом малките водопади са толкова очарователни и пленителни, какъв ли ще е Сливодолското падало, който е един от най-високите в Родопите със своите 50 метра височина. Забързвам крачка и се устремявам нагоре.
Не спирам да изследвам наоколо. Интересни са и скалите, които приличат на гъби, с множество дупчици, покрити с мъх, навярно са варовикови. Приличат на къщички на хиляди малки животинки. Паяците са оплели своите смъртоносни мрежи и чакат жертвите си.
И като говорим за къщички стигаме до няколко постройки, които напомнят и за човешкото присъствие тук. Чували ли сте за резерват или гора с улица? Е, по екопътеката към Сливодолското падало ще минете през улица „Гранична“.
Една табела с комунистически лозунг, на които обикновено гледаме с насмешка, ни напомня една забравена от мнозина простичка истина:
От изхвърлените из гората боклуци разбираме, че са минавали хора с не особено висока култура. Планинарите имат една фраза, че от планината се връщаш с повече отпадъци, отколкото си занесъл.
Дърветата сплитат клони над нас и ни превеждат под своята дъга.
Множеството нападали дървета напомнят за отминалата зима. След дъжд тясната пътека става хлъзгава и на места се наводнява. Не ви препоръчвам да тръгвате на поход с малки деца, трябва да са поне на 7-8 години.
Вдигаме, съсредоточен в краката си, поглед и в дясно виждаме завладяващ водопад.
Мотивацията ми да стигна до Сливодолското падало става още по-голяма. Не след дълго се изправям пред него и ахвам от удивление.
Присядам на пейката пред него, вдишвам дълбоко и чистият въздух изпълва дробовете ми. Задоволство и широка усмивка се изписват на лицето ми.
Опитвам се да го заснема, но той е толкова висок, че пространството наоколо не позволява да го обхвана целия.
Още по-причудлив го прави и появилата се дъга.
Продължаваме нагоре и ето че цветна градина от здравец кокетно краси гората.
След час и половина изкачване се озоваваме над водопада на широко пространство, където се настаняваме и си спретваме пикник. Сред природата, дори и най-простичките ястия са изключително вкусни.
Излежаваме се и се наслаждаваме на тишината, зеленината, прохладата. Ставам да огледам преди тръгване и виждам още един водопад, който е прекрасен завършек на нашето пътешествие.
Никак не ми се тръгва. Все едно от райската градина да се завърнеш отново на земята. Спускането ни отнема 1 час и ето ни отново сред жегата и градската глъч. Вече си мечтая за следващото ми завръщане тук, защото Сливодолското падало покори сърцето ми.
