Изнемощяла от непрестанната борба със „съвременните вампири”, които искат все повече и повече, търся с умоляващ поглед Родопа планина и спасение в нея. Избирам село Яврово, където се надявам духът на писателя Николай Хайтов да е все още жив и да ми вдъхне нови сили.
След град Асеновград поемаме към Асеновата крепост. По пътя внимаваме, тъй като до крепостта движението на пешеходци и коли е интензивно. Шосето нагоре е тясно и е осеяно с остри завои. Преди години тук се е провеждало планинско рали.
Минаваме през село Лясково и не след дълго ни посреща табела “Добре дошли в родното село на народния писател Николай Хайтов”. Слизам от колата и зениците на очите ми се разширяват от удивление. За първи път Тракийската низина ме пленява. Шири се в краката ни и краят й не се вижда. Първата ми мисъл е: “Бих живяла тук”. Била съм на невероятни места, но никога не съм пожелавала да остана да живея някъде. Тук се чувствам като у дома.
Родопското гостоприемство не закъснява. Рижко (така го нарекох) бърза да ни посрещне. Толкова е гальовен, че не мога да се откъсна от него и ми се иска да го вземем с нас.
Пустите улици, полуразрушените и празни къщи навяват тъга, но се усеща някаква живина. Обикаляме насам – натам и се надявам да открия източника на тази енергия.
От чешмата пред църквата ни наблюдава ликът на писателя Николай Хайтов. Навярно родопската му душа броди из Яврово и го насища със своята любов към родния дом.
В своята книга „Миналото на Яврово, Девин и Манастир” авторът пише, че Яврово е центърът на вселената. До сетния му дъх неговото село е било най-прекрасното място на Земята за него.
Вярвам, че нашият свят започва от мястото, където се раждаме и растем и от семейството. Здравите корени крепят силни и устойчиви дървета, та ние хората трябва да помним къде е началото на нашия жизнен път.
По-нататък в книгата си Хайтов описва най-важните черти на своите съселяни: „Явровският селянин е трудолюбив. Нуждата и немотията, постоянните му спътници в живота, напрягали силите му и развили до крайна степен трудовите му качества, направили го по-упорит и от „горнешките” овчари, и от полските му съседи.” Други отличителни качества са: чистата нравственост, честта и силната емоционалност. Все качества, които липсват у голяма част от съвременните човеци.
Дирим дома на Николай Хайтов, та току – виж съм намерила онова пламъче, което е поддържало огъня у твореца и в размирните времена. Малкото хора, които виждаме, така са потънали в своето битие, че не забелязват присъствието ни. Лутаме се нагоре-надолу и ето, че един човек ни насочва към родния му дом и къщата, в която е живял след това. Докато крачим заедно, нашият спътник ни разказва за нелепата съдба на къщата на писателя и наследниците му. Стигаме до къщата, в която е роден Хайтов.
Надничаме само отвън, защото портите и на тази къща са затворени и няма кой да ни посрещне. Притаяваме дъх за минута и отдаваме почит на един от онези българи, които са оставили дълбока следа.
Продължаваме по пътя, тръгваме нагоре по стълбите, минаващи през гората. Всичко е занемарено и обрасло с трева. Корица от книга за Апостола е захвърлена нейде в страни. Какво бъдеще очаква хора, които нехаят за всичко онова, което са постигнали предците им и са получили наготово?! Уж вървим нагоре по стълбицата на развитието си, а сякаш се спускаме в дълбините на бездушието.
И тук ни очаква заключена ограда. Само табелата напомня за присъствието на българския писател. Къщата вече е частна собственост. Можем само да се надяваме, че ще оставят поне нещо, което да запази паметта за Николай Хайтов за идните поколения.
Преди да си тръгнем се връщаме при чешмата, за да си налеем прясна вода. А там е приседнал един дядо. Шегува се, че асеновградчани идват да си налеят от нея, като дойде време за варене на ракия, толкова е сладка. Питам го как се живее в Яврово. А той: “Добре се живее, но хора не останаха. Едно време са се гледали над 2000 овце и говеда.” Така старите хора измерват колко населено е дадено място. “Три кръчми имаше” – добавя дядото, “…а сега даже магазин си нямаме!” Мъчно му е, че къщите се рушат. “Заради хорската алчност е. Идват да ги купят, но собствениците се лакомят за повече.” Новите поколения не само, че не можем да създаваме, но не можем и да съхраним създаденото. Дали няма да се самоунищожим, дали виртуалната реалност няма да ни погълне изцяло, там с един клик постигаш всичко?
Прогонвам мрачните мисли и си тръгвам от Яврово, преизпълнена с родопска магичност и блаженство.
Страхотно споделяне! Знаеш как да предадеш уюта и ценността на едно място .
Благодаря! Радвам се, че така си го усетила!
Благодря Ви че сте публикували снимки от Старата къща на дядо Данко Ковача — много хубави спомени от детските ми години са свързани с нея.
Богатство са детските спомени от село, късметлия е всеки, който ги има.