Потайностите на река Въча край град Кричим ДНЕВНИК НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА

Реките са пътешественици, които чертаят историята на всяко селище, на всяка местност.

Впускам се след бързеите на река Въча край град Кричим с надеждата тя да ми разкрие своите потайности.

В блога „Дневник на пътешественика“ ви разказвам за кътчетата на България и света. Пътеписите ми са за места, но те са и за хора, които често остават скрити между редовете. Поводът за пътуването ми по коритото на Въча е поканата на г-н Атанас Камешев и пленерът на учители от Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ – Пловдив. А защо в този разказ вплитам и човешки образи? Защото за стойностните хора трябва да се говори. Днес негативните примери заглушават гласовете, нашепващи за добрите, скромните, можещите и талантливите Човеци.

Тръгвам от Пловдив в компанията на Атанас Камешев, Антония Фингарова и Константин Отонов – творци и учители в НХГ „Цанко Лавренов“. В днешния ден са решили да заменят четката с обектива. Аз също съм въоръжена с фотоапарат (Специални благодарности на мой близък човек за предоставеното устройство, тъй като все още не разполагам със собствено!!!)

По указания на художниците, които вече са на терен на брега на река Въча, след град Кричим спираме колата на отбивка преди „Паметника на убитите комунисти и ремсисти през 1944 година“. Преминаваме мантинелата и се спускаме по пътечката надолу.

pametnik na ubitite komunisti i remisti prez 1944

Стигаме на уреченото място, а пред нас оживява картина като от ХIХ век и сякаш съм се озовала сред импресионистите Мане, Моне, Реноар, Дега и експресионистите Мунк, Кирхнер, Хекел.

Със своята визия и поза Петър Чучулигов извиква у мен образа на Пол Сезан с неговия „Автопортрет с шапка“. Картината му „Огледалото“ пресъздава толкова живо бурната вода на Въча, че сякаш Петър е вградил душата на реката в творбата си.

А може би Петър Чучулигов наистина е свързан с това място. На отсрещния бряг е увековечен върху една скала мъж с брада, досущ като лика на художника. А кой е авторът на този портрет, така и не разбрах.

Петър е и нашият гид, който ми разкрива потайностите на Въча и начертава нашия маршрут. Докато го снимам ми разказва, че наричат този участък на реката Огледалото. Сега очаквате да чуете легенда за девойка, любов…? Името в случая има съвсем практично значение. Местните наричат така този район, защото до скоро на завоя на шосето е било поставено увеличително огледало, заради опасния участък. Сега го няма. Освен това през по-голяма част от времето, именно тук, водите са толкова спокойни, че повърхността им напомня на огледало, което отразява високите скали. Но винаги може да се роди предание за мистериозни сили, красиви девойки…

С обектива си улавям творческия процес и на двете дами.

Полина Станчева Тодорова за мен е медиаторът в групата. Картината й „Край реката“ прави преход от импресионализъм към експресионализъм по мое скромно мнение. По-едрият мащаб на обектите засилва тяхното въздействие. Свежите тонове носят хармония и пречистване, както след бурята слънцето сякаш свети по-ярко и всичко е по-красиво.

Ваня Годжелов отмества погледа от водата и се съсредоточава върху камъните, които изглеждат тромави, заплашително крепящи се един върху друг. В канарата тя вижда „Равновесието“, което природата така умело владее, а ние непрекъснато се стремим към него и ту го постигаме, ту ни се изплъзва.

Истинско удоволствие е да наблюдаваш художниците да рисуват сред природата. Неописуемо е чувството да проследиш процеса на раждането на картината, да виждаш обекта на работа им и да четеш в очите на творците вглъбяването и проектирането на мислите и усещанията им върху платното.

Е, внесохме достатъчно смут с появата си, затова фотографската група се отправя на лов за находки по поречието. Катеря се по скалите, промушвам се между дърветата, за да огледам всеки сантиметър от района, да уловя магията на мястото и да разкрия тайните на Въча, които носи във водите си.

Натъквам се на богатства и по самия бряг. В съкровищницата си събирам кадър на двойка бръмбари „Божи кравички“ („Великденче“), скрити в кората на дърво. Приличат ми на влюбена двойка, още в самото начало, когато виждаме в очите на другия целия свят.

Изпод килима от изсъхнали листа греят „Самодивските цветя“ (Еритрониум). Може би нощем танцуват омаен танц. Истинска горска приказка!

От време на време се „обстрелваме“ с папарашки снимки и аз попадам в засада.

Срещнах Атанас Камешев преди няколко години. Поводът за запознанството ни беше изграждането на мозаечни пана от негови ученици от Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ в двора на една къща в Стария град, заедно с Кристина Кутлова (надявам се някой път да имаме пътешествие и с нея, та да ви разкажа за още един ценен човек и талант). Тогава бях силно впечатлена от взаимоотношенията на Атанас Камешев с учениците. Той е от учителите с призвание, като онези от Възраждането, като тези, които помним за цял живот. Защото г-н Камешев не порицава, не вкарва децата в рамка, той изважда от тях таланта и Човека. А като личност е от хората, които бихме искали да имаме в най-близкото си обкръжение, защото е скромен, добър, отзивчив, отдаден, с една дума – душа човек. А като творец? Голяма работа! Но трудно ще чуете да се хвали с успехите си. Аз едва наскоро разбрах, че е оставил отпечатък почти в цяла България, освен това в Полша, та чак до САЩ. Негови стенописи ще откриете в църкви в Несебър, Долни и Горни Воден, Перущица, Хвойна, Цигов чарк, Чепеларе, град Гнезно (Полша), град Чикаго (САЩ) и други. Иконите, които рисува са чудотворни.

Константин Отонов не познавам добре. Изкуството е това, което ни е срещало в галерии и по различни поводи. Осанката му създава усещане, че е от хората, които имат силна позиция и знаят как да я отстояват. Не познавам цялата му биография, но определено знам, че е майстор на графичния дизайн, на плаката. Професионалист с богат опит. От пътуването ни заедно виждам, че зад тази строга физиономия се крие изключително духовит човек, с една детска наивност и страст за живот. Слушам историите му, които ни разказва по пътя и си мисля, че е важно човек да живее пълноценно, да се изправя след всяка трудност и смело да крачи напред.

Антония Фингарова е като видение. Толкова е красива, мила, нежна и вдъхновяваща, че неизбежно се превръща в муза на всеки творец. Зад нейните игриви къдрици обаче се крие силна, упорита и последователна жена и талантлива художничка. Графиките, които рисува, разкриват истинската й същност и ураганът, който се крие в нея.

Чуете ли за изложба, в която участва някой от тези творци и личности, не се колебайте да я посетите и да се запознаете с тях. Вярвам също, че в тяхно лице учениците от НХГ „Цанко Лавренов“ получават най-ценното, което един учител трябва да направи, възпитават доброто, красивото и само шлифоват таланта у младите, а не го дялкат в един калъп.