ОГЛЕДАЛНИЯТ СВЯТ НА СМОЛЯНСКИТЕ ЕЗЕРА

ОГЛЕДАЛНИЯТ СВЯТ НА СМОЛЯНСКИТЕ ЕЗЕРА

Казват, че очите са отражение на душата. Ще ви разкажа за родопската душа, която се оглежда в Смолянските езера, сгушили се в долината на река Черна и рисуват с водите си всемира на Орфеевата планина. С годините броят на езерата намалява, сякаш се скриват в гръдта на планината, едни изчезват завинаги, а други – проглеждат, пречистени от дъждовните капки.

На входа на град Смолян откъм Пампорово ни посреща и изпраща Керяновият гьол или Платеното езеро, известно сред смолянчани като „Рибката“, заради заведението, разположено на брега му. То е превърнато в язовир. Въпреки че са се опитали да го опитомят, във водите му все още се отразява снагата на скала „Невястата“ и напомня непокорната природа на родопчанката, която е всеотдайна, любяща, трудолюбива, но и непримирима, силна и горда.

Какво ли ще ни разкрият другите езера?

Отправяме се към следващите. Караме нагоре, подминаваме отбивката за Пампорово и продължаваме напред към квартал Езерово по пътя за Стойките. Следват множество остри завои и след един доста голям отляво виждаме Османовия гьол. В това водно огледало изплува образът на Орфеевите скали. Според легендите Орфеей сядал често на скалите и откриващата се гледка била негова муза за сътворяване на хипнотизиращата му музика. И родопчанинът като Орфей боготвори природата и се прекланя пред нейната красота и сила. С трудолюбие се грижи за земята и цени плодовете й. Както митичният певец омагьосвал с музиката си, така и родопската песен трогва сърцето и никой не може да остане равнодушен при звука на каба гайдата.

В далечината виждаме и върха заедно с кулата Снежанка, наречен така, заради снежната му премяна. В съзнанието ми изникват думите от приказката „Снежанка и седемте джуджета“ „Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на земята?“. Красотата на родопчанката е възпявана в песни и стихове, вълнувала е и вълнува мъжкото сърце с бялото си лице и кръшната си снага. Омаяни от гледката, трудно отделяме поглед, но желанието ни да разкрием потайностите на Смолянските езера е задвижващата ни сила днес.

Движим се по пътя нагоре и отбиваме в дясно на разклона за хижа „Смолянски езера“. За съжаление, и тук красивата природна картина е омърсена от бетонните туловища на гигантски хотели, символ на сбърканото разбиране за туризъм. С носталгия си спомням детските години, когато от училище ни водеха да почистваме района. Тогава беше лесно да съберем и отнесем човешките боклуци. Кога ще порастнем и ще осъзнаем колко е важно да живеем в хармония с природата, а не в хегемония?

Измежду хотелите от ляво все още се е съхранило езерото „Лагера“, аз го помня като „Стрелбището“, тъй като преди на единия му край имаше стрелбище. „Лагера“ е най-голямото и то като необятната родопска душа сбира мъката на гората, радостните песни на птиците, устоява на бурите и студените зими, мълчаливо се прекланя пред красотата на пролетта и по детски си играе с лъчите на лятното слънце.

Последните три езера са обединени в екопътека „Трите смолянски езера“. Началото на екомаршрута поставя „Тревистото“. Наречено е така, тъй като около 1/3 от площта му е покрита с торфен пласт, върху който расте тучна трева.

В пълна хармония се преливат нюансите на зеленото и в съзвучие с благата усмивка и топлите очи на родопчаните ни приканя да поседнем около му, да споделим трапезата с близките си и да се радваме на живота. Както ни подсеща надписа на близката чешма, изградена от добри хора: „Живот една изпита чаша, а чучурите все текат…“ Животът е кратък и ние сме само една брънка във Вселената, да му се наслаждаваме, докато можем.

Шмугваме се в гората и стигаме до Бистрото езеро. Прозрачните му води напомнят за чистата родопска душа, която е по детски наивна и неуморно се мъчи да направи света малко по-добър.

Перипетиите и неволите не успяват да прекършат родопчаните и след всяко падане се изправят гордо като снажните борове.

Поляните наоколо са пълни с ароматни билки – жълт кантарион, мащерка, еньовче, здравец и вкусни горски плодове, защото Родопа планина има лек и за тялото, и за душата.

Стръмна пътека ни повежда към последното езеро – Мътното.

Но не, за да ни разкрие тъмната страна на родопското сърце, а да стигнем най-дълбоко до него, там, където се крие любовта – силна, изгаряща и неумираща, каквато е любовта между Орфей и Евридика. Устремени към Мътното езеро виждаме в едно дърво тронът на Евридика. Навярно духът на нимфата витае в горските дебри и чака своя възлюбен. А изливащият се дъжд сякаш са сълзите й, с които се опитва да отмие мъката си.

Недалеч от Мътното езеро е лирата на митичния певец, с която зове любимата си и иска да омилостиви боговете да му я върнат.

Работливите мравки са навсякъде из гората и като стражи бранят двамата влюбени. На няколко места са издигнати огромни крепости – мравуняци.

Бистри потоци, дървета гномове, гъбени пътечки са малка част от вълшебните пазители на гората и закрилници на любовта.

Разходката ни завършва под лифта, където откриваме полянка с горски ягоди и блажено си похапваме.

Колко необятна е родопската душа!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Translate »