Последните дни на лятото ни водят отново към морето. В търсене на нов за нас плаж стигаме до Аркутино. В мига, в който пред погледа ми се появяват пясъчните дюни, широкият плаж и кристалното море, съм запленена. Аркутино вече е сред любимите ми плажове.
Как да го откриете и вие? По пътя между Созопол и Приморско има отбивка за Аркутино. Първо е пресечката за комплекс Аркутино, която пропускаме, оставяме колата малко по-надолу отдясно на отбивката до блато Аркутино. По-късно осъзнаваме, че това е голяма грешка, защото следобяда ни нападат освирепели комари, които явно са си намерили идеалната среда за живеене. С тяхното посрещане изчезва желанието ни да се разходим по екопътеката, която е част от резерват „Ропотамо“. Съветът ми е да оставите колата си няколко метра надолу отляво, където е входът за свободната зона на плаж Аркутино. Има възможност няколко коли да се паркират отстрани на пътя, а навътре има платен паркинг, чийто такса е 5 лв на ден за леки автомобили.
Срещата с морето винаги е като допинг за мен, но отдавна не съм получавала толкова силна доза енергия, спокойствие и вдъхновение. Лягам на златния пясък и затварям очи. Чувам само шума на вълните. Душата ми се извисява високо над мен и полита с вятъра из безкрайното море. Копнее да последва птиците в неспирното им пътешествие. Носи се над прозрачната вода, издига се над зелената гора, прелита над ситния пясък и се завръща при мен, за да изпълни тялото ми със силата на Майката Природа. Присядам на брега с химикал в ръка и искам да запечатам този миг на белия лист и да го запазя във вечността. Пясъкът се изплъзва измежду пръстите и ми напомня, че не можем да задържим времето, което неусетно изтича. Тази мисъл ме кара да се радвам на всяка минута. Ставам и тръгвам на опознавателна разходка из плажа.
В далечината ме привлича Змийския остров. Иска ми се да се доближа възможно най-много, но все пак на нужното разстояние. Името му подсказва, че обитателите на късчето земя са влечуги, сред които водни змии. На дванадесетте декара се разпростира диворастящ кактус, който е пренесен от Братислава на острова от Борис III през 1933 година.
Подминавам платените чадъри, водните атракции и се насочвам към българския флаг, който се издига в края на плажа, до пристана за лодки и с изненада установявам, че зад бетонната стена има малко заливче. Подобно на залива до резиденция Перла и тук по плажната ивица на места пясъкът е засипан от натрошени миди. Търся жадно, дали морето не е изхвърлило някое съкровище – рапан, нестандартна мина, но безуспешно. Връщам се доволна от видяното. Оставям фотоапарата и се хвърлям в прегръдките на морето. Може би и то усеща, че се виждаме за последно тази година и ме дърпа напористо.
Нежният допир на пясъка, ласките на водата, топлината на слънцето, опитвам се да попия от всичко и да му се радвам възможно най-дълго, за да ме топли през студените зимни дни. Тръгваме, а не мога да откъсна очи.
Довиждане, море! До нови срещи!
Прекрасен блог! Прекрасен усет за литературен изказ и пресъздаване на емоция! Браво, обожавам пътуванията, старая се да пътувам възможно най-често и откривам сродна душа (включително по емоционалност). Направи деня ми усмихнат! 🙂
Благодаря за милите думи! Трогателно е да чета коментари като твоя! Мотивират ме да продължавам. Не спирай да пътуваш, дано мога да допринеса да откриваш нови дестинации.
И аз благодаря за вдъхновяващия ти разказ и фотоси. За сетен път се докоснах до твоя артистичен дух и нюх на приключенец. Продължаваме да следим виртуалните пътешествия с теб.
Много благодаря! Нека пътешествията от виртуални се превръщат и в реални!