МЕСТНОСТТА „ВОДЕН КАМЪК“ – ХИСАРЯ –ТУПТЯЩОТО СЪРЦЕ НА ВЕЛИКАНА

БЪЛГАРИЯ Времето

Тръгвам по следите на една легенда. Дестинацията е местността „Воден камък“ край Хисаря. Легендата гласи, че някога в това землище имало чудотворен извор, който се пазел от Великан. Един ден овчар, който пасял стадото си наблизо, го открил и пил от магичната вода. Неземна сила изпълнила тялото му. Хукнал човекът към селото и разказал за чудото на съселяните си. Всички се втурнали към извора, за да се сдобият и те с подобна енергия. Чул Исполинът суматохата, легнал върху потока, за да го скрие, а тялото му се превърнало в камък. Години след това хората обикаляли из гората в търсене на магичния извор, но без успех. И до днес разказват, че нощем се чува ромонът на водата, а ако откриеш и докоснеш с ръка камъка над него, ще усетиш туптящото сърце на Великана.

Влизаме в град Хисаря и се насочваме към квартал Миромир (покрай Военния санаториум, Градския плаж). На първото кръгово кръстовище в Миромир (не е типичното кръгово, по-скоро е остров) завиваме наляво и следваме пътя към хижа „Воден камък“, известна сред местните със старото име „5-те партизани“. Шосето не е широко, но е в добро състояние.

Минаваме през вилната зона и продължаваме нагоре.

Стигаме до хижата, където пътят свършва в широко обръщало. Тук паркираме.

Грабваме раниците и търсенето на Великана започва. Минаваме зад обръщалото и постепенно пред нас сред дърветата се появяват групи от камъни. Първоначално малки, а след тях все по-големи. Аз наивно слагам ръка върху всеки от тях с надеждата да усетя пулса на топтящото великанско сърце. Нито тон.

Избираме да се качим на най-високата канара, за да огледаме района. Пред нас се разстила Тракийската низина. Дърветата обаче ми пречат да се насладя на панорамата и в мен се поражда неудовлетворение.

Неспокойството ме подтиква да продължа експедицията. Няколко крачки в страни и изникват нови и нови чукари. Допирам длан с нестихващ ентусиазъм и вяра, че Исполинът е някъде тук и брани необикновения извор. Безуспешно. Някои от камъните „оживяват“ в образи на различни животни – мечка, бик или овен.

Или преданието е завладяло въображението ми, или Гигантът има помощници в своята мисия.

Заобикаляме вилата и излизаме на черен път. Изкачваме се върху една група камъни и на 360 градуса навред се шири Тракийската низина, обгръдена от Стара планина, Средна гора и Родопите.

Казвам си, оттук ще да е най-впечатляващата гледка, но вътрешният ми глас нашепва: „Не е това мястото, което търсиш“. Слизам и крачка в страни на един по-малък камък е поставена плоча с надпис: „Народният поет Иван Вазов обичал да се разхожда по тези места в годините 1880 – 1886 година, когато е бил подпредседател на Областното събрание на град Пловдив, а баща му Минчо Вазов е имал чифлик в село Черничево.“ Е как да не му е любимо място: спокойно, широко, огледно. Увековечени са и думите на поета: „Ние българите, за да видим света и чудесата му, няма нужда да ходим така далеко, защото нашата България е един непознат и чудесен свят“ Иван Вазов. От няколко години съм се посветила на мисията да опознаят всяко кътче на нашата Родина и думите на Вазов са и мое верую.

На няколко метра се натъквам на друг надпис: „На тази поляна през 1812 година се е образувало временно селище от жителите на с. Дудене, бягайки от чумна епидемия и кърджалийските набези. Скалата с надпис е служела като олтар за извършване на богослуженията. На скалата пише: Всяка неделя и на всички познати празници не работи, иди на църква и се моли на Бога да ни избави от тая проклетия, пази нас, Исусе Христе царю небесний, молете се за нас.“ Плочата е поставена от Любен Акълийски през 2018 година. Тя напомня за силния дух на българите и неизчерпаемата вяра. Мисля си, че днес сме забравили да се смирим, да се помолим и да се уповяваме на Създателя, независимо с какво име го наричаме. Самозабравили сме се в егоизма и алчността си. Отвикнали сме да сме заедно и да си помагаме. Две простички думи: вяра и задружност, а е толкова сложно да ги изпълним със смисъл. Символите на паметта, като тези плочи са, за да ни припомнят истините в живота, само да имаме съзнание да ги проумеем.

От дясната страна на пътя има съоръжение, което е оградено с телена мрежа, навярно военно. Мисията ни е друга и нямаме намерение да разкриваме военни тайни. Заинтригувани сме обаче от пътечката в ляво, която ни извежда на скала. Като че ли сме в пентхаус и цяла Тракия е в краката ни.

Ето това е мястото! Надничам от „балкона“ и под мен виждам, че е осеяно с подобни скални формирования,, напомнящи на Белоградчишките скали.

Излягаме се върху канарата, притаявам дъх – момент на пълно съвършенство, в който всичко е в симбиоза – вятърът, светлината, птиците, мушиците, мравките, дърветата. А дали не сме се качили върху мощната фигура на Гиганта. Катеря се по зъберите, слизам в по-ниската част на скалата, заобикалям я и в един от камъните припознавам полегнала глава, полагам ръка в поредното търсене на топтящото сърце. Нищо.

Връщам се пак на постелката, лягам, взирам се ту в камъните, ту в небето. Ами ако посоката на издирването ми е погрешна? Дали смисълът не е в това да чуя собстветото си сърце? Смирявам се.

Поуката за мен от това пътешествие е, че невъобразимата сила е вътре в самите нас. Само трябва да я открием и да си повярваме.

Във всеки се крие сърце на Великан. Чуй мелодията на своето сърце!