Чикаго е моята начална, междинна и крайна точка в пътуването ми „До Америка и назад”. Той е моят пристан, защото в него живеят хората, които бяха моето „семейство” в тази далечна страна.
В Чикаго живее голяма българска общност и навсякъде можеш да чуеш българска реч, да опиташ българска кухня, да посещаваш български заведения. Моите приятели също ме заведоха на българска кръчма, където спокойно си поръчваш на български. Съществуват обаче безброй други възможности за забавления и вкусни ястия. Впуснете се в този микс и пробвайте от всичко. Много българи се ограничават само до комуникация с българи, посещават само български заведения, а така се лишават от палитрата от култури, които обогатяват сетивата и мирогледа.
Като всеки космополитен град, и Чикаго дава онова усещане за свободата да бъдеш себе си, без да се съобразяваш с никого. Ти си едно малко човече сред огромните сгради, но има място и за твоята вселена в него.
Няколко щури глави се втурваме да опознаем Down Town Chicago (централната градска част на Чикаго). Попадаме в Милениум парк (Millennium Park). Той е бил създаден в чест на Новото хилядолетие, но поради забавяне на проекта е открит едва 2004 година. Милениум парк е най-обширното публично пространство, разположено върху 319 акра и една от най-големите безплатни атракции на града. В парка е разположена модерната скулптура „Бобчето” (The Bean), която се превърна в символ на Чикаго. Официалното й име е “Cloud Gate”, сътворена е от артиста Anish Kapoor. Произведението отразява заобикалящата го среда и създава паралелна вселена. Денонощно около него е пълно с хора, които го изучават и се забавляват с многоликите си отражения. Ние също се впускаме в откриването на възможно най-много и различни образи. Творбата предизвиква и малки, и големи да освободят в себе си откривателите. Всяка минута е уникална, защото светлината, хората и всичко наоколо се събира в неповторима комбинация.
Разхождайки се из парка, стигаме до изумителен фонтан, върху който се прожектират лицата на различни хора, които са толкова реални, че сякаш оживяват изпод водата. Името на произведението е Crown Fountain и е създадено през 2004 година от артиста JaumePlensa. Фонтанът представлява две кули, изградени от стъклени тухли, между които има плитък басейн. В едно интервю на автора, той разказва за идеята, която е вложил в творбата си: прожектирането на лица на различни хора върху двете кули цели да слее скулптурата с мястото, защото Милениум парк е място на хората и за хората. Водата, която облива постройките и излиза от устите на хората е самият живот, защото ние сме изградени основно от вода и тя ни поддържа живи. Както всички произведения на изкуството в парка, и Crown Fountain кипи от живот. Децата тичат около него, играят, хората се вглеждат в човешките ликове, които изникват на екраните, някои навярно се припознават в тях.
Крачим измежду огромните сгради и стигаме до една от най-внушителните – Уилис Тауър (Willis Tower), известна по-рано като Сиърс Тауър (Sears Tower). До 2009 година кулата е най-високата сграда в Чикаго. Небостъргачът е построен през 1974 година. Купуваме си билет (струва 22$) и се насочваме към асансьора, който ни качва на 103 етаж от 110-етажното здание. Въпреки страховете ни, движим се плавно и неусетно се озоваваме на желания етаж. Уилис Тауър е изключително посещаван и винаги има много хора. Нужно е търпение, за да се снимаш на терасата с прозрачен под и независимо от здравия материал, да се усетиш в безтегловност. Гледката е незабравима. Целият град е в краката ти. Препоръчвам ви да посетите кулата преди залез слънце. Когато видиш как слънцето огрява Чикаго в своите оранжево-розови цветове, когато отблясъците му се отразяват във водите на езерото Мичиган, дъхът ти спира. За секунди светлината отстъпва пред мрака, но не настъпва тъмнина, а градът заблестява в милиони светлинки и животът сякаш кипи с пълна сила.
Време е да кажа довиждане, надявам се, не сбогом и да се върна в България. Пътуването ми до Америка върна пламъка в очите ми и усмивката на лицето ми. Натрупах спомени, към които ще се връщам до старини. В мен остава надеждата, че ще се върна отново, ще се срещна пак с хората, които останаха там и ще видя още изумителни кътчета от Страната на неограничените възможности.