Цигов чарк, град Батак, пещера Снежанка
Напоследък доста често чувам хората да казват, че искат да избягат от големия град, да отидат на тихо и спокойно място, където няма интернет, обхват на телефона и да се порадват на природата и живота без технологии. Е, наскоро аз го направих. С приятели си подарихме почивка край язовир Батак, в курорта Цигов чарк. Да, правилно сте прочели, Цигов чарк е планински курорт. Досега си мислех, че е местност, но е курорт, като Банско, Боровец, Пампорово. За щастие, обаче не е така „развит” като тях и все още се е съхранила девствената природа. Надявам се и занапред да си остане диво и прекрасно място.
Както се пее в една песен, „свършваме работа и дим да ни няма”. Бяхме си взели ваучери за комплекс „Каталина”, които наистина бяха изгодни, мястото е уютно и красиво. Поради късното ни пристигане, бързаме да се настаним и се отправяме към ресторанта, където ни очакват вкусотийки. Вечерта ни минава в приятни разговори край камината. Какво по-истинско от това, да седнеш с приятели и да си общувате очи в очи, да виждаш усмивката и гримасите на човека отсреща. А семействата вече не се събират както някога да се хранят заедно и навярно това е причината за отдалечаването на хората едни от други.
На следващия ден ни събуждат лъчите на утринното слънце, които ни приканват да се измъкваме от уютното и топло легло и да се радваме на настъпващия ден. Стаите ни са с изглед към язовир Батак, който отразява във водите си снежнобялата пелерина, покрила полята и хълмовете около него. Завладяващата гледка ни примамва. Закусваме добре с палачинки и пържени филийки, за да имаме сили за разходки и забавления. Отиваме при кристалната вода, която крие тайните на тази местност. Напомня ми на една от частите в Карибски пирати, където корабът се преобръща и пиратите се озовават в друг свят. Сякаш в тези води живеят чудновати същества и зад привидно спокойните води има вълшебен свят. Приятелите ми ме откъсват от тези размисли, защото са подготвили игри за децата в нас. Та нали във всеки от нас се крие дете, което никога не пораства. Вие освобождавате ли понякога това дете, поддавате ли се на поривите му за приключения, игри, пакости? Мечтаем да се върнем отново в детството, към безгрижните дни. Мислите, че е невъзможно? Да, не можем да върнем времето, но поне за ден или два можем да бъдем пак деца. Забравете правилата и позволете на детето в себе си да ви припомни мечтите ви, какво е да се смееш от сърце, да се чувстваш безгрижен. Изваждаме найлоните, избираме най-подходящото място и започваме да правим писта. Спомняте ли си колко забавно е да се пързаляш с найлони? Пистата ни е малка, но въпреки това създава достатъчно емоции.
Когато говорим за свобода, не можем да не отидем и до град Батак, който се намира на няколко километра от нас. Решаваме да се разходим до там и да отдадем чест на хората, които са дали живота си в борбата за свободата на България. Не знам, дали, защото знам за жестоките събития, които са се случили тук, но този град ме кара да се смиря, да замълча. Чудя се, ако не знаех историята, дали пак щях да се чувствам по този начин. Батак сякаш е орисан със своята тежка съдба, защото е основан от хора, бягащи от османските завоеватели. Някои изследователи смятат, че името на града е било Батево, но тъй като за турците е било трудно да го произнасят, те го наричали Батак (кал), заради близкото езеро, водите, на което били обрасли с папури и треви.
Влизаме в историческия музей, който пази паметта на града. От артефактите разбираме, че по тези места е имало живот още от древни времена и са останали следи от различните епохи и култури. Голяма част от експозицията разказва за геройството на батачани по време на Априлското въстание от 1876 година, когато след двуседмична борба градът е изпепелен и едва около 1000 души успяват да се спасят. Журналистическите статии са като гласове от миналото, които ни разказват за случилото се. Тази година се навършват 140 години от Априлското въстание. Нека всеки от нас склони глава и почете паметта на загиналите. Понякога е добре да се смирим и да оценим това, което имаме.
Няколко десетилетия след Освобождението Батак отново е възроден, но непримиримият дух на батачани не стихва и те дават още жертви във войните от ХХ век. Слизаме в криптата, която е паметно място на загиналите по време на антифашистката съпротива. Чета информацията за смелите хора и ми прави впечатление, че повечето са на възраст около 20 години. И те като Ботев и Левски са почернили младостта си в борбата за свобода. Чудя се, колко от днешните младежи са способни на подобни дела?!
Излизаме от музея и се отправяме към църквата „Света Неделя”. Въпреки че целият град е бил опожарен, каменният градеж спасява църквата и само тя остава да разказва за случилото се. Там освен студените каменни стени ни смразяват и думите на Иван Вазов. Иван Тодоров Ганев (1872 – 1911) e прототипът на момчето от Вазовото стихотворение „Възпоминания от Батак”.Той оцелява по време на Априлската епопея през 1876 г. Едва четиригодишен попада в Пловдив. През 1881 г. се запознава с народния поет Иван Вазов. Трогнат от разказа и злочестата му съдба, Вазов се грижи години наред за момчето.Помага му да завърши гимназия и военно училище в София. Иван Ганев служи като офицер във военните гарнизони в Асеновград, Пловдив и Бургас. През 1911 г., след маневри в района на Костенец, заболява. Умира в Пловдив на 39 години с чин капитан. http://museumbatak.com
Всеки от нас е потънал в мълчание. След отдадената почит е време да продължим напред.
Решаваме да хапнем. Намираме една механа и събудени от глада се оживяваме в очакване на вкусните ястия. Не можем да останем безразлични към разговора на двама местни на съседната маса, от които научаваме родословието на половината град. Както във всеки малък град и тук хората се познават и непринудените разговори между тях създават много приятна атмосфера.
Връщаме се в комплекса и след обилното хапване и разходките всички са настроени за мързелуване в леглата. Аз обаче съм твърдо решена да се възползвам от стръмната поляна до хотела, която е идеална за дълга писта. Сутрешното пързаляне не ми беше достатъчно Екипирам се за скоростни спускания и започвам да подканям приятелите си да се присъединят. С неголяма охота и най-вече заради големия ми ентусиазъм, част от групата се решава да ме подкрепи. Събираме наличните найлони и аз се заемам с прокарването на пистата. Един по един започват да се спускат и другите и ето че вече имаме страхотна и дълга писта. Веселите ни викове приковават вниманието на гостите от хотела и две деца се присъединяват към нас, малко след тях идват и останалите ни приятели. С голяма охота се спускаме един след друг и неуморно се състезаваме кой ще успее да удължи още малко пистата. Въпреки заканите, че всяко спускане е последно на никой не му се прибира, както когато бяхме деца и винаги искахме още 5 минути от родителите си. Дадохме пълна свобода на детските си пориви, но ето че се смрачава, а и силите ни ни напускат. Мокри до кости се прибираме с широки усмивки по стаите. Малко време за почивка и с тежки стъпки отиваме на вечеря. Изтощени от изминалия ден, едва намираме сили да похапнем. Не щеш ли решаваме да изиграем едно хоро. Пускат ни обаче дъъъъъъъъъълга хороводна китка, която подлага на изпитание издръжливостта ни. Показваме силен дух, но умората си казва думата и си сядаме, но с гордо вдигнати глави, защото все пак тропнахме някое и друго хорце.
Време е за тръгване, макар никак да не ни се иска. През тези няколко дни сякаш наистина бяхме в една друга реалност.
.