Метеорология на живота
Предстоящо пътуване. Събуждане призори. Изгревът предвещава хубаво време.
Пътувам по магистрала „Тракия“ и наблюдавам как мъглата отстъпва място на слънцето, срещата им е магнетична. Струва ми се, че преди миг по полето са танцували самодиви и сякаш дочувам смеха им и ми се иска да тръгна след тях, да се отдам на безгрижие, да следвам сърцето си, да скъсам оковите на робовладелеца „Трябва“.
Слънчевите лъчи примамват малкия креслив орел. През няколко километра по оградата край пътя са накацали величествените птици. Винаги съм приемала пътуването по магистралата за скучно и еднообразно, но „срещата“ ми с тези особи ме въодушевява. Възхищението ми към кралската им осанка пробужда „ловния“ ми инстинкт на фотограф. Правя няколко опита да ги снимам, но в момента, в който спирам колата, те отлитат. Времето не е мой съюзник и се отказвам.
Слънцето озарява и мен – весела съм, вълнувам се от предстоящата среща, че ще посетя Варна отново след години, че ще видя морето. Изпълнена съм с ентусиазъм и енергия. Слизам от магистралата и пътувам през селата. Иска ми се да спра във всяко едно, да чуя историите на хората.
Изведнъж пред мен се изправя мощната снага на ветрогенератор, който довява мисли и спомени за разбити мечти, за разочарования, напразни надежди и неоправдани очаквания. Така е в живота – не знаеш в коя посока ще задуха вятъра и какво ще ти донесе.
Прогонвам мрачните мисли. На път съм, звучи „Нека да е лято“, в далечината съзирам морето и усещам топъл и игрив бриз. То ту се скрива зад дърветата, ту наднича и ме изкушава да се спусна на плажа. Мисля си как на връщане ще се срещна с него и на Иракли, и в Обзор, и в Шкорпиловци. Малко преди Варна купесто-дъждовни облаци надвисват заплашително над мен и ме предупреждават да стъпя здраво на земята.
Посрещат ме позитивни, усмихнати и гостоприемни млади хора, които ме поканиха да гостувам във Варна с работилница „ЧуДесилница“, за да дарим радост. Уж са непознати, а се чувствам сякаш съм с приятели. Усмивки. Детска глъч. Еуфория. Багри. Творчество. Сладка умора. Тези млади хора са като дъгата: пъстроцветни и разпръскващи светлина.
Следващият ден е мрачен и дъждовен. Улиците на Варна са почти празни. Често казваме, че няма нищо по-хубаво от лошото време и сега осъзнавам, че благодарение на неблагоприятните климатични условия мога да видя града, без да ме разсейва тълпата, без да ме увлича в забързания си ход. В морската градина ме посрещат чудновати дървета и формите им само загатват за „бурите“ в живота им.
Слизам при морето, а то е смирено, кротко и пречистено от хорската суета.
Към мен се приближават група лебеди. Тези птици винаги са били за мен символ на съвършенство и изящество.
Не знам, дали е заради приказката на Андерсен „Грозното патенце“, която още от деца ни четат и която разказва за превъплъщението и извисяването. Поглеждам към хоризонта и мисля за своите цели и устреми, за паденията и за стремежите да продължа, за миговете, в които се озовавам на кръстопът – да вървя напред или да се върна назад.
Пътят наобратно е труден. Минавам през непрогледни мъгли, силен дъжд. При Слънчев бряг пък времето е ясно, сухо е. И така през целия път се редуват мъгли, силен и слаб дъжд. Аз обаче имам посока и порив да се движа, да стигна целта си, да стигна у дома.
Това е животът –
низ от бури, слънце, вятър, дъги, облаци, мъгли, лято, зима,
важно е да имаш цел и воля да я постигнеш!